Последни публикации
Брояч от 3.2006г.
7562768
Users Today : 3237
This Month : 91200
This Year : 700487
Views Today : 8818
Who's Online : 25

Как да помогнете на детето да разбере способностите си

Published 27.05.2024 | By Йосиф
Post Views: 107

Как да помогнете на детето да разбере способностите си

Джилиан беше само на седем години, но бъдещето ѝ вече беше застрашено. Представянето ѝ в училище беше просто отвратително. Джилиан закъсняваше със задачи, почеркът ѝ беше ужасен, а резултатите от тестовете ѝ бяха слаби.
Освен това момичето ангажираше вниманието на целия клас: тя или се въртеше шумно на място си, или гледаше през прозореца, принуждавайки учителя да прекъсне урока, за да привлече отново вниманието ѝ, или безпокоеше децата, които седяха около нея с нея лудориите си.
Джилиан не се притесняваше особено от всичко това: тя беше свикнала възрастните да ѝ правят забележки и наистина не се смяташе за трудно дете – но учителите бяха загрижени. Ситуацията достигна до критична точка и училищните власти написаха писмо до нейните родители.
Учителите смятат, че Джилиан има затруднения в ученето и може би е по-добре за нея, да отиде в училище за деца с увреждания. Всичко това се случва в началото на 30-те години на миналия век. Мисля, че днес биха я сметнали за разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD) и биха я поставили на психотропни лекарства.
По това време този термин все още не е бил измислен. ADHD не може да бъде предизвикан при никаква възможност.
Родителите на Джилиан били много притеснени, когато получили писмото от училището и веднага взели мерки. Майката на Джилиан облече дъщеря си в най-хубавата ѝ рокля и обувки, събра косата ѝ на опашки и я заведе на психолог, страхувайки се от най-лошото.
Джилиан ми каза, че си спомня, че е била поканена в голяма стая с дъбова ламперия с подвързани с кожа книги по рафтовете. В стаята, близо до голямо бюро, стоял величествен мъж в сако от туид. Той отвел Джилиан до далечния край на стаята и я настанил на огромен кожен диван. Краката на Джилиан не стигали до пода, обстановката наоколо била тревожна. Беше притеснена от впечатлението, което щеше да направи, така че седна на ръцете си, за да не се върти.
Психологът се върна на бюрото си и прекара следващите двадесет минути, разпитвайки майката на Джилиан за трудностите с дъщеря ѝ в училище и за проблемите, които според учителите са причинени от момичето. Без да зададе нито един въпрос на самата Джилиан, той я наблюдаваше внимателно през цялото време. Поради това Джилиан се почувства изключително неловко и смутена. Дори на толкова крехка възраст разбираше, че този мъж ще играе важна роля в живота ѝ. Тя знаеше какво е да посещаваш специално училище и не искаше да има нищо общо с такова училище. Тя всъщност не смяташе, че има истински проблеми, но изглежда всички около нея смятаха обратното. Съдейки по начина, по който майка ѝ отговаряше на въпросите, беше възможно дори и тя да мисли така.
„Кой знае, може би са прави“, помисли си Джилиан, седнала на дивана.
Накрая майката на Джилиан и психологът приключиха разговора. Мъжът стана от масата, отиде до дивана и седна до момичето.
„Джилиан, ти беше много търпелива, благодаря ти за това“, каза той. – Но имай търпение още малко. Сега трябва да говоря с майка ти насаме. Ще излезем за няколко минути. Не се притеснявайте, няма да продължи дълго.
Джилиан кимна предпазливо и двамата възрастни я оставиха сама в стаята. На излизане обаче психологът, надвесен над масата, изведнъж пусна радиото.
Щом излязоха от стаята в коридора, докторът каза на майката на Джилиан:
— Остани тук за малко да видим, какво ще прави.
В стената имаше прозорец, през който се виждаше какво се случва в стаята. Възрастните се изправиха така, че Джилиан да не ги вижда. Почти веднага момичето скочи на крака и започна да се движи из стаята в ритъма на музиката. Двамата възрастни наблюдаваха момичето мълчаливо няколко минути, изумени от естествената ѝ, почти примитивна грация.
Накрая психологът се обърна към майката на Джилиан и каза: „Знаете ли, г-жо Лин, Джилиан не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я на училище по танци.“
Попитах Джилиан, какво се случи след това. Тя отговори, че майката е следвала съветите на специалист.
„Не мога да ви опиша колко прекрасно беше“, каза ми тя. „Влязох в стая, пълна с хора като мен. Хора, които не могат да седят неподвижни дълго време. Хора, които трябваше да се движат, за да мислят.
Започва да ходи на училище по танци веднъж седмично и да тренира у дома всеки ден. В крайна сметка тя посещава Кралското балетно училище в Лондон. След това Джилиан се присъединява към Кралската балетна трупа, става солистка и обикаля света с представления. Когато този етап от кариерата ѝ приключил, младата жена създаде собствено музикално студио и постави редица изключително успешни шоута в Лондон и Ню Йорк. Тогава тя се запознава със сър Андрю Лойд Уебър, в сътрудничество с когото са създадени известните мюзикъли „Котки“ и „Фантомът от операта“, които получават фантастично признание и имат огромен успех.
Малката Джилиан, момиче, чието бъдеще беше в опасност, се издигна до международна слава като Джилиан Лин, един от най-известните хореографи на нашето време, която въздейства върху милиони хора. Това се случи, защото някой я погледна дълбоко в очите. Някой чувствителен и внимателен, който е виждал такива деца и преди и е знаел, как да разчита признаците на скрит талант. Някой друг можеше да я накара да вземе лекарства и да ѝ каже да се успокои.
Но Джилиан не беше проблемно дете. Нямаше нужда да я изпращат в специално училище.
Тя просто се нуждаеше от помощ, за да стане това, което наистина беше.
Кен Робинсън „Calling“
Превод: Йосиф Йоргов
https://ecology.md/ru/page/kak-pomoci-rebenku-ponati-kto-on-esti-na-samom-dele2
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here:

Powered by Yosif