Как да възпитате глупаво, слабо и лишено от творчески способности дете

Как да възпитате глупаво, слабо и лишено от творчески способности дете

Published 04.05.2018 | By Йосиф

Как да възпитате глупаво, слабо и лишено от творчески способности дете

Попадна ми интересна статия от списание „Time“ наречена: „Учих децата си, че е нормално да спорят с мен. Голяма грешка“. По-долу е превода ѝ. А сега, малко предисловие. Вече има огромно количество литература за родителите, в която се обяснява, как да възпитават децата си. Тази литература много ги обърква. Купища псевдопсихолози съветват родителите да не казват «не» на децата си. Не дай Боже, децата да разберат, че има дума «не бива».
«Употребявайки тези думи“, – вещаят «психолозите» – извършвате насилие над детето. Вие го подтискате. Нали не го искате? Искате да го отгледате силно, притежаващо лидерски качества? Значи, не му отказвайте в нищо».
С други думи, «психолозите» предлагат на родителите да се подчинят напълно на детето.
При такова възпитание, ще израсне ли силна личност? Точно обратното. Защото силния, волеви човек е този, който, на първо място, е успял да овладее себе си, който е свикнал да контролира импулсите и желанията си, да преодолява мързела си, болката, и собствената си слабост. Който е успял да ги подчини на волята си.
А да ограничава желанията и импулсите си, се научава в детството си. Чрез родителите си. Отначало родителите казват «не» на детското желание да гледа по цял ден анимация. Учат го отрано да преодолява мързела си, казват му, че трябва да си прибира играчките. А след това, всичките тези «не бива» и «трябва» остават вътре. В детето се изгражда психически механизъм на саморегулацията — базов за формиране на волята. По-късно, когато детето порасне, с помощта на родителите може да използва саморегулирането за развитие на волеви качества. Саморегулацията ще му помогне да преодолява трудностите: настойчиво да се справи с трудна задача, да не изпада в униние, ако не може да се справи бързо. Учейки се да преодолява умората и болката, може да стане силно и ловко, да печели в спортни състезания.
Сблъсквайки се с такова неприятно откритие, че не всички негови желания могат да се изпълняват, се научава да размишлява, да преработва примитивните неприятни емоции в сложни и фини. А това е залог за развитието на ТВОРЧЕСКО мислене. Ще започне да разбира също така, че освен него и неговите желания, има и други хора с техните желания. Че понякога трябва да се откаже от своите желания заради другите. Тези преживявания развиват такива качества като СЪВЕСТТА.
И едва тогава, когато са се появили всички тези качества – воля, съвест, умението да размишлява – а също се е оформил достатъчно културния и интелектуален багаж, може вече да се развива в детето желание за критично мислене. Обикновено, всички тези неща имат известна оформеност (макар и непълна, разбира се) през пубертета.
Логично е, нали? А и напълно съответства на законите за психичното развитие. Достигайки до пубертета, децата сами започват да спорят с родителите. Дори не трябва да ги учите на това. Наистина, трябва да се има предвид, че пубертетите са все още емоционално нестабилни и неопитни, много е важно, при съответни ситуации, да им казвате «не».
А какво се получава, когато от най-ранна възраст не казват на детето «не», се вижда от статията. Децата стават импулсивни, неуправляеми. Като правило, емоциите им са примитивни и незрели, бягат от всяка сложна ситуация, която изисква някакви усилия. С други думи, те са слаби и инфантилни и никога няма да станат силни личности.
Статията: „Учех децата си, че да спорят с мен е нормално. Голяма грешка. – пише Дарлина Кунха
Моя печален опит показва, че децата трябва да се ограничават, докато не станат достатъчно възрастни, за да разбират причините за тези ограничения.
Да се възпитават деца, никак не е лесно. Всяко изследване или статистика, които ни казват, как да възпитаваме децата си, има противоположните, които ни казват да правим точно обратното. Как може толкова съществена за оцеляването ни като вид област, да бъде толкова сложна?
Един от този род проблеми е, каква свобода да даваме на децата при вземане на решение? Наскоро, статия на портала за възпитание на Yahoo, ме върна към противоречивата идея, че родителите трябва да учат децата да спорят. Експерти, включително и клиническия психолог К. М. Фленеган (Kelly M. Flanagan), привеждат аргументи в полза разрешаване на децата да казват «не» на родителите си. В същото време, други статии твърдят, че да казват решително «не» – е едно от основните задължения на родителите. Кой все пак е прав?
Загубих години да възпитам вежливи спорещи. И като обикновена майка, която много се страхува да не развали децата си, мога да ви кажа, че това не върши никаква работа. Сега, последната година, се опитвам да поправя причинените вреди на моите близначки. Вече са на седем години.
Когато бях малка ми се казваше, че нямам право на глас. Ставаше така, както «кажат родителите». Те вземаха решение, независимо от моите блестящи аргументи и идеи, и бяха окончателни. Необходима ми бе цялата ми младост, за да получа право на глас и да разбера, че е нормално да държа на убежденията си и сама да определям жизнените си цели.
Не исках моите момичета да преминат през всичко това. Исках, да знаят от самото начало, че са важни за мен, че са умни и трябва да се вслушваме в тях, понеже в нашето общество, жени от всички възрасти, имат проблеми с всичко това. Исках, дъщерите ми да могат да постигат своето. Ако имаха причини да искат нещо или да не го искат, исках да знам за тях.
Но сгреших с времето. Нерешителността на родителите може да се възприеме от децата, не като желание да се съобразят с интересите им, а като слабост. Когато момичето е на 3-4 години, очаква от вас указания, какво да прави. Дори да възразява. Малкото дете трябва да е убедено, че е в безопасност. Че контролирате целия процес за вземане на решения. Че може да ви вярва, когато казвате нещо.
До тази година, понеже исках децата ми да имат независимо критично мислене, поставях забрана, а след това позволявах на децата да я преодолеят. Понякога променях мнението си, но понеже децата не разбираха причината, изглеждах в очите им, просто неуверена. Усвоиха крайния резултат, без да разбират процеса за вземане на решения.
Не разбираха, докъде се простира забраната и затова започнаха да буйстват. За удовлетворение на желанията си, започнаха да използват всевъзможни детски номера – изпадаха в гняв, правеха стойки, обиждаха се, спореха, заплашваха. Без да искам, изпуснах ситуацията и кораба стана неуправляван.
Потрябва ми цяла година, но след като последователно следвах промяната на отношението си, децата започнаха неохотно да се съгласяват. Сега казвам: «Не… защото така смятам аз», – много по-често. Трябваше да им докажа, че могат да имат доверие на авторитета ми. И сега са по-щастливи. Повече не ми крещят и не опитват да ме обиждат (основно). Вече не се търкалят по земята, все едно не могат да ходят, както преди, когато опитваха на всяка цена, да ме накарат да кажа «да». Вече знаят, че спокойното и твърдо «не», означава «не». И, с порастването им, възможно е да стигнем до възраст, когато ще им разреша да обсъждаме някои решения, приети от мен, ако имат основателни аргументи.
Затова, разбира се, трябва да учите децата, с уважение да се отнасят към вашите решения. Но не бива да разрешавате оспорването, докато не са достатъчно порасли, за да се справят със задачата. Докато показвате, че думата ви е окончателна, докато не решите по друг начин и не позволите да вземате решения заедно, ако са го заслужили. Ако сте последователни в намерението си, няма да имате проблеми със «спорещите»? Бих го нарекла, по-точно – с ефективно комуникиращите.
Д. Кунха за детското възпитание.
Превел статията: Петър Лвов
Превод: Йосиф Йоргов

https://superlipetsk.ru/stati/nashi-deti/100-kak-vospitat-glupogo-slabogo-i-lishennogo-tvorcheskikh-sposobnostej-rebenka