Последни публикации
Брояч от 3.2006г.
7234550
Users Today : 1979
This Month : 82392
This Year : 372269
Views Today : 4943
Who's Online : 87

Средство при болести

Средство при болести

Средство при болести
Вячеслав Гусев, откъс от едноименната му книга

Край, не мога повече! Някой ми каза, че трябва да пишеш книга не когато ти се иска да я напишеш, а когато вече не можеш да не я напишеш. Е, узрях! Ако почакам още, просто ще започна да гния. Вече ми е непоносимо да наблюдавам взаимоотношенията между обществото и медицината. Според мен, медицината престана да бъде наука и стана разновидност на религията, въпреки целия си материализъм.
Незнайно защо в медицината трябва да вярваш сляпо, да приемаш всичко, което ти казва и изписва доктора, за да се случи чудото! Всъщност е разбираемо, медицината постепенно съпровожда човека от пелините до смъртния му одър. Близостта с раждането и смъртта изисква религиозност. Медицината си има свои ритуали, канони и заповеди.
Аз не съм против всичко това. Фанатизмът на медицината ми е чужд. А той се заключава в това, че медицинските модели престанаха да бъдат модели и станаха безнадеждни догми. Медицината, както и всяка древна йерархия, не приема инакомислието, тъй като то застрашава основите на йерархията И както при всички древни йерархически структури, най-непреклонният фанатизъм не е на върха, където има много инакомислие. За да стои здраво пирамидата, не трябва да се клати основата. Какво се случва на върха не е толкова важно.
Разбира се, медицината спасява ежедневно милиони хора. Лекарите не спят цели нощи, жертвайки силите и здравето си за благото на човечеството, истина е. Лекарите от цял свят ежедневно правят подвизи. Но за подвиг си струва да тръгнеш с ясен и трезв ум, а не със завързани очи.
Познавам отвътре медицината и мога да съдя авторитетно за нея. Самият аз бях и практически лекар и учен-медик. И избягах от това, което се нарича традиционна медицина.
Не избягах от хората – много медици имат живи сърца. Избягах от безнадеждните модели и безпомощни средства. Много бързо успях да открия нещо, останало за мен незабелязано през годините в института. Медицината не изцелява никого. В повечето случаи, моделите й не предвиждат изцеление от множеството хронични заболявания. Медицината се плаши от такова изцеление.
Тя е готова да се съгласи с грешните диагнози, отколкото с факта на изцелението И причините са разбираеми. Изцеление от чуждото, немедицинско изповедание руши устоите на медицината. Ако продължи все в този дух, то паството ще се разбяга. Догмите и каноните ще потънат в прах. А огромна кохорта медици ще стигнат до душевен кризис.
Аз съм против катастрофите. Не искам да разрушавам йерархии. В тази книга ми се иска само да разширя съществуващите модели и да поставя под съмнение остарелите канони. Медицината е моя кръстница. Тя ме е отгледала и запознала с човека. Много прекрасни и мъдри учители-медици са ме учили на любов, мъдро и грижливо отношение към хората. Не желая злото на своята кръстница. Възможно е тази книга да върне силите на тези, чието дело е здравето на човека.
Непонятно ми остава и отношението на обществото към медицината си и нейната дъщеря – фармакологията. Обикновено всичко, което според обществото е нечитаво предизвиква нарастваща вълна негодувание. Но с медицината и фармакологията не е така. Почти с ужас наблюдават растящите вериги аптеки и увеличаващото се използване на лекарствата. Как би се отнесло обществото към подобно увеличаващо се използване на алкохола? Едва ли спокойно. Дали само заради това, че пияните имат асоциални действия и вонят? Възможно е и заради това.
Може и заради това, че фармакологията с целия си арсенал от средства също поддържа стабилността на обществото. Да вземем за пример тютюнопушенето – никотинът действа успокояващо. Човечеството взима с тонове от това успокоително. За обществото по-добре би било цялото това количество за неосъзнато възбуждане да бъде използвано от хората в отношенията им помежду си? Дали в такъв случай щеше да има повече насилие, войни, престъпления? Все пак от време на време се появяват публикации в защита на наркотиците. Изгодно ли е за обществото да е нетрезво? Дали не запазва така себе си, устоите си и догмите? Тук пиша за това, защото, ако се вгледате внимателно, ще забележите, че повечето лекарства изпълняват функцията на наркотиците. Те дават желания резултат през черния вход – без усилия и осъзнаване.
Когато работех като лекар в болница, бързо се заразих с леснината на този начин. По това време вече ми се вдигаше кръвното и имах проблеми със стомаха. В единия джоб на мантата си носех хапчета за кръвно, а в другия – за стомаха. Взимах ги при необходимост. Дали това е начинът да живееш? Ако продължавах в този дух бих се изследвал, бих се диагностицирал и щях да взимам лекарства до края на дните си. По-нататък, като всеки зависим, щях да търся най-малко токсичните, най-ефективните и евтини лекарства. И като всеки зависим щях да твърдя, че не съм такъв, а просто се лекувам. Познато ли ви е това?
„А имаме ли избор? – ще попитат някои читатели – Предлага ли се алтернатива?“ Избори и алтернативи много, но незнайно защо не е прието да се забелязват. За да оздравея и се освободя от хапчетата в джоба си, просто навремето си избягах от практическата медицина в науката. Не можех да търпя повече безизходността и безполезността на професията си. По това време осъзнаването ми стигаше до там. Разбира се, това не беше изцеляване – не осъзнавах, как съм се разболял. И въпреки това намерих по-добър начин на лечение от хапчетата. Но какво ще се случи с устоите и системите на обществото, ако всички започнат да бягат от там, където не им харесва? По-добре е обществото да си е стабилно.
Естествено, не вярвам, че всички тези процеси в медицината и обществото стават осъзнато. Просто системите се стремят към хомеостаза, явно това е някакъв закон в живота на системите. Промяната е малка смърт, а за да се променят старите възгледи, идеи и установки трябва да загубим жизнеспособността си. А това е страшно. Стабилността също е смърт, но по-незабележима. Стабилността създава илюзията за безопасност. Докато не се случи взривяване, революция и т.н.
    Модели
В миналата глава действах съвсем банално. Оплювах нещо, вече съществуващо в света. Най-евтиният начин да си спечелиш поддръжници и най-бързият да си намериш опоненти. Сега е времето да оплюя себе си за възстановяване на баланса. Тази глава е за това, за което е посветена тази книга.
Изобщо не смятам да предлагам на човечеството нова система за спасение и изцеление. Също така не ми се иска да спасявам някого от нещо или да посочвам правилния път. Аз не съм знахар или учител. Всичко, което мога да предложа на читателите си, са няколко модели на болести и здраве, основани на съвременните психотерапевтични подходи. А също и начините на действия с тези модели.
Моделът никога не отразява и не променя Реалността. Той позволява да се търсят начини за взаимодействие с Реалността. Промяната на модела води до промяна на методите. Когато човечеството вече не вярвало в това, че Земята се крепи на три кита и „открило“ съществуването на космоса и Слънчевата система, то спряло да търси „края на света“ и намерило начини да лети в космоса. Преди това хората не са се и съмнявали, че Земята е плоска. Сега всички знаят, че тя е кръгла. Но може ли да се окаже, че „в действителност“ Земята е и още някаква? Че всички съвременни модели са поредната илюзия? Та нали човечеството ги ползва с успех!
Обаче, как се е борило човечеството за старите си модели? Хвърляли са на кладата. Нямам намерението в тази книга да се намесвам в основите на мирозданието. Само че според мен действащите медицински модели са остарели безнадеждно. Медицината не си признава, че малко е напреднала от първобитното знахарство. С тази разлика, че наркотиците сега не се чукат в хаванче, а се синтезират от съвременното химическо производство. Принципът си остава един и същ. За този болка такава отвара, за другата – друга. Е, сега отварата изглежда красиво и мирише приятно, но моделът е същият.
Моделът се състои в това, че в природата съществуват болести. И тези болести са врагове на хората. И медицината е призвана да се бори с тях. За да открие врага са създадени специални диагностични подразделения. За да го победи медицината не спи, а непрестанно разработва по-нови средства за борба с врага. Лекарите са на страж за здравето: „Ами да – ще кажете вие – нима не е така?“.
А нищо ли не ви изглежда странно в този модел? Той създава някакъв виртуален обект – болестта. И сякаш този обект съществува в природата отделно от човека, та го напада. Би могло да е така при случаите с инфекциите и въздействието на външните физически фактори. А за всички останали случаи ще се наложи да признаем, че няма външен враг. Че всичко, неречено „болест“, се прави от самия организъм на човека. Тогава с кого се бори медицината? Излиза, че с човешкият организъм. Дори имам афоризъм за това: „В борбата на медицината с човешкия организъм, неизменно побеждава организмът (Въпреки усилията на лекарите, човека оживя – бел.на ред.)“. Той си настоява, че трябва да се прави това, което той прави. Дори и това нещо да се счита за болест. На никой не му е дошло на ум, че преди да се бори, трябва да се опита да разбере дали не е нужно нещо на организма. „Ако звездите светят, значи това е нужно за някой!“
И ако продължим да разсъждаваме в тази насока като не делим човека на човек и организъм, то ще се наложи да си признаем, че т.нар. болест си я прави сам човекът!
Час след час не става по-лесно. Та тази мисъл си е съвсем кощунствена!!! Да я изгоним по-надалеч, докато не е станало късно?
Не, в медицината за удобство е прието човек да се дели на три части – човек, организъм и неговата болест. И в повечето случаи се казва на пациента: „Донеси си организма, пък ние ще го спасяваме от болестта“.
Да ви напомня на нещо това? По подобен начин са говорили средностатистическите шамани от всички времена. И ако нищо не се получи казвали: „Вай-вай, болестта се оказа силна, трябва още един елен да заколим“.
Тъжно е някакси. Но фактът си е факт. И лекарите, и пациентите са запазили този модел. Бих го нарекъл мистичен. Тя прониква във всичко, което казват, мислят или правят лекарите и пациентите. Изказването на древните медици: „Трябва да се лекува не болестта, а болният“ се възприема за странен лозунг. А всъщност в този лозунг е заложен съвсем друга гледна точка!
Следващият модел, приет в медицината, най-вече е възникнала по-късно – с развитието на техниката. И затова можем да го наречем механичен или технократски. Същността на моделът се състои в това, че човекът се възприема като механизъм, в който детайлите му се износват и чупят. Тогава остава само да успокояват и вдигат рамене с „За съжаление все още не са изобретени резервни части за човека. Елате след двеста години, ще ви подберем нещичко“. Начините за лечение в този модел също са механични – ако детайлът е излишен или износен, да се махне или замени. Ако това е невъзможно, то да му се направи съответната „присадка“.
Обаче организмът е способен да се самовъзстановява и саморегулира! И ако той престане да прави това, най-добрият въпрос няма да е, как да подменим тези функции, а да разберем, от какви съображения се случва този саботаж? Да си изясним исканията на стачниците.
И единия, и другия модел не дават шансове на пациента да участва сам в изцелението си. Двата предполагат, че проблемът е в способностите на външен специалист – шаман или механик. От пациента се изисква само послушание.
Не казвам, че тези модели се поддържат осъзнато от цялата медицина. Не, водещите медици не мислят така. Бих нарекъл тези модели медицински суеверия, към които безсъзнателно се придържат голямата част от практикуващите лекари и учени-медици.
Малко по-късно ще разкажа за медицинските модели, с които съм солидарен. А засега ми се иска да приведа като пример нещо алтернативно.
На една специализирана конференция направих демонстрация относно моделите пациенти. Идеята на тази демонстрация се състоеше в това, че често моделите на пациентите предлагат и начина на лечение. Когато пациентите се сблъскват с медицината, авторитетно им се натрапват безперспективни модели. Както каза една възрастна женица: „Защо когато медиците не могат да излекуват нещо, казват, че болестта е нелечима? По-честно би било да се каже: „Не знаем как се лекува това. Потърсете някой друг?“.
Марк Твен е казал някога: „Не се свири на пиано – много пъти съм пробвал, но нищо не излезе“.
Та на тази конференция изследвах моделите пациенти. Запомних един от тях. Болен от бронхиална астма беше програмист. Ето, какви са спомените ми за събеседването с него:
– Как смяташ, какво се случва с теб? Какво би мислил за това, ако не се беше срещал с лекари?
– Ами – той се замисли за известно време, но после се оживи – че в системата ми има няколко клетки с различни функции. Има клетки отговарящи за вкарване на информацията, за предаването й, за изпълняване на действията, т.е. реакция.
– Какво се случва с теб, в какво се състои болестта ти?
– Отговорната за предаване на информацията клетка е бъгната и предава неверни команди – и той начерта на пода схема.
Съгласно тази схема болестта му е „Изкривена реакция спрямо външните дразнители заради грешна обработка на информацията“. Бих нарекъл моделът на това момче кибернетичен. От моя гледна точка е логично да се изяснят начините на лечение в рамките на този модел, което и направих:
– Как според теб следва да се лекуваш?
Той продължи да развива теорията си:
– Проблемната клетка е записана в детството и следва да се препрограмира.
– Можеш ли да направиш това?
Момчето се замисли, после поклати глава:
– Не, не мога да се самоубедя, че детството ми е било друго, защото знам, какво е било всъщност.
– Тогава ти си нелечим?
– Не е толкова просто, все пак имам много здрави и правилни клетки, а аз по някаква причина ползвам развалената – и той промени схемата.
– Защо ползваш развалена в схемата?
Той се замисли и после отговори:
– Ако ползвам друга клетка ще ми се наложи да взимам други решения и като цяло да променя възгледите си, а това е страшно. Ами, ако пак сгреша?
По-нататък работата ни с него фактически излезе от сферата на психосоматиката и се превърна в работа „за живота“. Но аз запомних неговия модел. Не го считам за абсолютен. Писах и преди, че не вярвам в абсолютните модели. Просто този модел позволява на това момче да се ангажира със здравето си и да търси пътища за изцеление. Изглежда ми надежден и дава повече шансове за лечение, от приведените по-горе медицински модели.
Както е казал американският психотерапевт Боб Резник: „Моделът е добър, ако носи ползва, но започне ли да ви ограничава, то трябва да се откажете от него“. Гениална мисъл.
Още един модел като пример. Той се появи при мен, разочарования лекар и учен, дошъл да учи гещалт-терапия. След като видях няколко резултата от психосоматиката си създадох и още поддържам енергийният модел. Повечето човешки болести започнах да виждам като резултат от препятствията на пътя на енергийния поток в организма на човека. Ако си представите, че камък падне в руслото на реката, то тя ще излезе от руслото си и ще се разпадне на множество различни вадички. Всяка от тези нови вадички ще бъде патологичен процес. Реката не може да тече. И ако затворим основния й път, тя ще намери обходни такива, като разрушава по пътя си всичко. Как да лекуваме в рамките на този модел. О, това е невероятно сложно. Практически е невъзможно да се премахне камъкът. Не помагат нито лекарства, нито операции. Работата е в това, че камъкът е въображаем. Организмът вярва в неговото съществуване. В този случай изцелението може да бъде и мигновено, и невъзможно. За мен този модел е наистина удобен. Главното е, че единият от вариантите му е мигновено изцеление. Като цяло източните методи се придържат към подобен модел.
Работех с пациент, който отглеждаше огромен камък в бъбреците си от 20 години. „Как да се освободя от него с помощта на психотерапията, ме попита това момче, след като камъкът е твърд? Не могат да го раздробят дори с ултразвук, затова ми предлагат операция“.
„Няма лъжа, няма измама – казах му – твоят камък съществува само във въображението ти и във въображението на лекарите ти“. Благодаря на филма „Матрица“ – който не го е гледал, му го препоръчвам, забележителен филм. После му обясних основите на физиката, за това, че разстоянието между ядрото на атома и електроните е огромно. Че фактически всяко твърдо вещество се състои от празнина и енергия. Ако на тази енергия се придаде движение, то с т.нар. „твърдо вещество“ може да се случи каквото си помислиш.
„Врели-некипели“ – ще кажете вие и ще ме обявите за шарлатан и измамник. Наричайте ме както си искате, но след един (!) терапевтичен сеанс благодарение на този модел камъкът на това момче се разби на парчета. Уролозите му казали, че не помнят подобен случай в практиката си.
Кое ще е по-скъпо за читателя – устоите на съвременната наука или здравето на отделно взетия човек?
Процесуалната терапия позволи да се роди още една гледна точка за болестта. Помните ли филма „Боговете сигурно са полудели“? Според сюжета на филма в африканско племе случайно попада бутилка от кока-кола и причинява много неприятности на племето. То просто не знае, какво е това, и как да се отнасят с него. Бих нарекъл този модел информационен. Понякога в хода на работата наистина откриваме, че болестта е нещо много полезно, към което се стреми цялото същество на човека, и което засега той не съумява да използва. Този модел позволява съществуването на практически неограничени перспективи.
Един познат старец ползваше кармичния модел. Той беше старец не по възраст, а по професия. Основно пациентите му бяха бандити от времето на криминалния разцвет в страната ни. Старецът на всички казваше една и съща фраза: „Болестта ти е от грехове, синко, кармата ти е натежала“ Той имаше списък, кое, и колко „тежи“. Убил си човек – дай пет хиляди долара за дом за сираци. И това помагаше – и на пациентите, и на обществото.
Достатъчно ли е? Вероятно е време да ударим чертата?
    Систематизация на моделите
Моделите могат да са безкрайно много. Добре е моделът, ако поне малко е близо до Реалността, да е динамичен, променящ се, да има перспектива за развитие. Навремето си предложих матрица за класифициране на съществуващите модели. Това е координатна система с две скали. Едната отразява изменяемостта, т.е. доколко т.нар. болест е способна да се променя. Втората е посветена на фактора отговорност или влияние. Тоест на това, заради което е възникнала дадената болест. Заради събития в самия организъм или в резултат на въздействието на околната среда.
Някои модели възприемат болестта като достатъчно стабилни външни обекти. Писах вече, че това е основния модел на медицината. И за мен тя е мистична. Медицината се „бори“ с онкологичните и сърдечно-съдови заболявания, като възнамерява да ги „победи“ и да „защити“ човека от болестите. И т.н. Целият медицински сленг е изпълнен с този модел – „Не се вълнувайте, ще се справим с пневмонията ви, особено ако ни помагате“. Подобни изказвания са дотолкова традиционни, че за никой не са странни. Ако дори за секунда предположим, че болестите са проява на самия човек, то медицината се „бори с човечеството“.
И така, мистичният модел можем да отнесем към обектно-дислоцирания, тъй като предполага съществуването на виртуален обект – болестта, който е външен и инороден за организма. И в ред случаи това наистина може да е така. Например, в случаите с огнестрелни рани. Макар, че ако размислим, дори огнестрелните рани са процес. След попадането на куршума в организма, той прави промени с цел оздравяване. По тази матрица читателят сам може да разпредели другите модели.
Например енергийният модел е по-скоро процесуално-асоциативен. Той предполага, че болестта е процес, който протича в самия организъм и е предизвикан от вътрешни фактори. Нарушеният баланс на ин и ян не е външен обект. Ако сме обективни докрай, ще се наложи да си признаем, че болестите фактически заемат всичките четири сектора на представената по-горе диаграма. Всяка болест в една или друга степен е свързана с вътрешни фактори, съпровожда се от вътрешни изменения, които в една или друга степен са стабилни, но въпреки това нито една стабилна промяна не е абсолютно застинала и загубила способността да се променя в бъдеще, дори и към по-лошо.
Така всяка болест е свързана с външни и вътрешни причини и е едновременно обект и процес. В същото време във всеки отделен случай профилът на болестта ще е различен. При случаите на травми, болестта по-скоро е обект и е предизвикана от външни фактори.
Но и това положение е спорно. Имам студент, който при изцяло безопасна професия е успял, само сътресение на мозъка да получи пет пъти. Едва ли подобна настойчивост се определя само от външни обстоятелства. Имам приятел, на когото всичките му роднини загиват от насилствена смърт. Един загинал в самолетна катастрофа, друг паднал от параход, трети се подхлъзнал и се пребил до смърт. Както се казва: „Медицината тук е безсилна“. А защо тогава да не сложим и такава диагноза: „Наследствен синдром на нещастния случай“, как ви се струва?
Следващата схема определя профила на вродените аномалии. Те сякаш са свързани с протичащите в самия организъм процеси и са достатъчно стабилни. Но и това е по-скоро илюзия. Тъй като е общоизвестно, че вродената патология се предизвиква от външни тератогенни фактори.
В ситуациите на очевиден външен дефицит, по-скоро става дума за процеси предизвикани от външни фактори. Но както и в случаите с травмите възниква въпросът – каква е причината този човек да попадне в ситуация на външен дефицит?
И накрая, много заболявания са достатъчно подвижни процеси, в които организмът на човека има възможност да избира, макар и по изцяло непонятен начин, как да реагираме. Прието е тези заболявания да се наричат психосоматически. И в това число влизат все повече и повече болести. Тези заболявания, както следва и от названията им, са подложени на лечение с помощта на психотерапията. Обаче, както следва от схемите и коментарите към тях, по-скоро не съществуват абсолютно психосоматически заболявания, така както и непсихосоматически. Профилът на всяко заболяване се намира частично в психосоматичната зона и затова за всички заболявания може да се прилага психотерапия.
Например, дори с помощта на психотерапията да е невъзможно да се лекува заболяването, винаги има възможност за работа на психотерапевта. Може да се говори за промяна на отношението към болестта, за социална адаптация и т.н.
В същото време тази книга не би имала смисъл, ако в нея не ставаше дума точно за изцеление с помощта на психотерапията, а не само за адаптация. За това ще стане дума по-късно. Вече може да се направи извода, че психотерапията е толкова по-ефективна, колкото по-близо е психосоматическия сегмент към 100-те процента, т.е. от това доколко заболяването е процесуално-асоциирано. В същото време, навярно, когато един психотерапевт започва даден случай, не знае доколко е изразен този сегмент.
И лично аз разглеждам всяко заболяване, вкл.травми и вродена паталогия, като процес, на който пациента ми може да влияе, т.е. като на психосоматика. На това и уча студентите си. В краен случай нищо няма да ви се получи. Но пък, ако се получи, то това ще бъде добър шанс?
    Академичния модел
Време е да кажа нещо добро и уважително за медицината. На практика тя заслужава това. В същността й стои забележителен и много конструктивен модел. Само че явно тя е много откъсната от представите за практическата медицина. Преди много време, когато се опитвах да обхвана нещата открих забележителната книга „Обща патология на човека“ под редакцията на трима (три!!!) академици на медицинските науки, уважаемите А.И.Струков, В.В.Серов и Д.С.Саркисов. При създаването на книгата участие са взели сътрудници на повече от десет големи медицински института и изследователски центрове.
И така, към кой модел се придържат класиците в медицината? Ето какво е написано в ръководството: „Във всеки случай болестта е нарушение на нормалния (оптимален) начин за реализиране на потребностите. И доколкото свободата е възможност за реализиране на разумните потребности на човека, дотолкова болестта е свързана с нарушаването на тези свободи“. Как ти се струва, читателю, този модел? Здравето е манифест на свободните!
Обаче стана дума и за потребностите – какво е това?
„Потребността е обективна необходимост от вещества, енергии, информация, изпитвана от човека като жива система. Потребностите на човека са многообразни. Това са различните материални (храна, работа, почивка, предметно-трудова дейност) и духовни (знания, общуване, художествено и етично усвояване на света, социална активност на личността) потребности“ Ето, какво още е написано в тази книга, с което отново ми е трудно да не се съглася. По-нататък академиците дават още едно определение: „Животът на човека е удовлетворяване на материалните (веществено-енергийни) и духовни (информационни) потребности“. Колко простичко, ако смъртта е противоположна на живота, то в рамките на това определение могат да съществуват полуживи и полумъртви духовни. И от духовен глад също умират. Прекрасно наблюдение.
Но да се върнем към текста: „Потребността винаги настъпва като дефицит на нещо и като активно действия в постъпките на човека. Болестите могат да бъдат двуяки – от презадоволени и от недостатъчни потребности. По-опростено – болестите са два вида – от това, че човек не получава нужното му и от това, че получава това, което не му е нужно. Извини ме, читателю, за сложната словесна конструкция.
Да се опитаме да направим изводите. Болният е човек, който не може да открие начин за реализирането на потребностите си??? Тогава лекарят какъв е??? Ако следваме логиката на определенията – човек, който помага на болния да открие ЕГО-начини за реализиране на ЕГО-потребности. Следователно не потребностите на доктора и не абстрактните потребности на абстрактния пациент. Всичко е пределно конкретно.
Обаче, дали сте срещали в живота си лекари, които да ви питат: „Имаш ли нужда да отрежа част от организма ти или искаш да го наблъскам с различни химически съединения. Или пък искаш да проумееш, какво действително ти е нужно, или от какво ти е време да се откажеш?“
Така ли приключва кримката? Няма престъпник, няма престъпление. Само някакво недоразумение? Има хора, които не знаят, какво им е нужно и не могат да го открият.
Има хора, които не могат и не се опитват да им помогнат затова, а се стремят да внесат промени в организма на човека, да поправят майката-природа. Понякога без това не може да мине, но само понякога.
И така, за какъв модел иде реч? Съдейки по всичко, академиците не се стремят да си навъждат външни врагове. По-скоро потребностите принадлежат на самия човек. Разбира се, начините на тяхното удовлетворяване, зависи от външната среда. Но търсенето на начини?
Следващият препъни-камък са т.нар. органични промени, на които лекарите обичат да се позовават. Ето какво пишат академиците. Дано не цитирам прекалено много – „Връзката и принципната неделимост на строежа и функциите изключват съществуването, както на чисто органични, така и на чисто функционални промени в патологиите“. Много съм съгласен с тях?
Академиците описаха идеално профила на всяко заболяване. Потребностите и търсенето на начини за тяхното удовлетворяване наистина принадлежат на организма. Външната среда участва в удовлетворяването на потребностите и без нея не може да се мине. Ако в атмосферата няма кислород, колкото и да осъзнаваш, няма да ти помогне. И функционалните, и органичните заболявания нямат ясна граница.
На какво е способна психотерапията? В рамките на академичния модел, психотерапията може доста много. Тя може да подпомогне осъзнаването на потребностите от човека и търсенето на начини за тяхното удовлетворяване. Това и ще бъде лечение. А неговата ефективност ще зависи от това, доколко удовлетворяването на тези потребности въобще е възможно и от това, доколко са подвижни и обратими измененията.
Академичният модел, практически, подхожда идеално за целите на тази книга. Той е бил създаден на основата на диалектическия материализъм. При това академиците отбелязват, че немските им колеги са създали подобен модел на основата на гещалт-подхода. Ако предположим, че този модел работи наистина, то остава непонятно, как се случва всичко. За това тепърва ще говорим.
    Кратко съдържание на последващите серии
Това е третата книга по психосоматика, която пиша. Първата умря от само себе си заради тогавашната ми теоретическа и практическа немотия. Втората погина заради художественото си богатство. Напомняше много на белетристика, а не на практично ръководство. Все пак ме е жал да изхвърля някои глави от втората книга изцяло и ще рискувам да ги предложа на читателя. Специално за тези, които обичат лиричните отстъпления. Обещавам честно да предупреждавам за това.
И така, какво имаме? По-нататъшните идеи на изложението в тази книга са следните.
Ако в качеството на работен академичен модел приемем, че болестта е нарушение на нормалните (оптимални) начини за реализиране на потребностите, то терапията в този случай е търсене и реализиране на нормалните (оптимални) начини за реализирането им. При това се подразбира, че хората боледуват, ако е нарушено реализирането, както на материалните им, така и на духовните потребности. Реализацията на потребностите може да се наруши, както в посока прекомерна реализация, така и в посока дефицит, нереализация.
Тъй като хората влизат в системи, може да се предположи, че болестите възникват не само поради нарушено реализиране на индивидуалните потребности, но и от нарушено реализиране потребностите на системата.
Никой не осъзнава потребностите от момента на раждането. Осъзнаването става постепенно благодарение на практиката и експериментирането. Някои потребности си остават недоосъзнати, някои се блокират в процеса на социализиране, при адаптирането на детето към живота и обществото Тези потребности, които изглеждат лоши или опасни, всъщност са естествени. Просто начините на реализирането им са неприемливи социално. Социализацията е съчетание на поощрение и наказания. Адекватната социализация е насочена към търсене на обществено приемливи начини за реализиране на потребностите и способства за физическото и психическото здраве. Травмиращата социализация е насочена към блокиране, стопиране реализирането на потребностите и способства за възникването на болести.
Емоциите отразяват състоянието реализиране на потребностите. Ако не се случва реализация, емоциите са отрицателни, ако се случва – положителни. Хората се опитват да направят нещо с емоциите си, без да ги е грижа за потребностите. Това най-малкото е странно. Много направления в психотерапията имат собствени начини на работа с потребностите, както с отделния човек, така и със система от хора. В тази книга са изложени идеите на гещалд подхода и на процесуалната терапия, в по-малка степен на трансактен анализ и НЛП (нервнолингвистично програмиране). Това е.
Превод и предложение: Анита
https://www.litmir.me/br/?b=215550&p=2
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here: