Брояч от 3.2006г.
5663709
Users Today : 237
This Month : 7506
This Year : 111906
Views Today : 1408
Who's Online : 8
free counters
Луна в сей День, Луна в сей Час

Учим се да говорим за емоционалните си потребности

Учим се да говорим за емоционалните си потребности

Учим се да говорим за емоционалните си потребности

Още от рано детство ни повтарят: „Може да искаш, но ще ти мине“, „Какво си се разревал, престани веднага!“, „Какво искаш?!“, „Нямам време, престани!“, „Нали си добро момче/момиче, дръж се добре!“, „Трябва и за другите да мислиш, не само за себе си“ и други такива.
Повтарят ни това, което са им набивали собствените родители, които са го получили от техните и т.н. (ако не е от родители, от учители, от възпитатели).
А ние сме искали на такива забранявани емоционалните потребности: да кажем, какво чувстваме; да узнаят, как се чувстваме; искаме да признаем нещо; да получим внимание, топлина, подкрепа, ласка, помощ, да се усетим любими.
Но са ни го отказвали, забранявали са ни да изразяваме емоционалните си потребности, за да ни отблъснат, да ни е срам, да се усещаме необичани, да ни е страшно, болно, за да не направят желаното, а още и ще накажат, ще усетим отчаяние и ще се затворим за света – няма да ни се иска да живеем и т.н.
И тази емоционална травма, ПРЯКО ни е научила, да не говорим за емоционалните си потребности, да не търсим емоционална помощ. Но потребността си остава потребност. И тогава се превръща в замяна – в косвено изразяване, в някакво загадъчно и нееднозначно за обкръжаващите послание.
Примери на замяна емоционалните потребности:
– Мнителност. Навярно, не ме обича. Мисля, говоря с него в главата си, построявам цели истории-диалози. А на глас – не казвам нищо.
– Мълчание. Нека се досети сам.
– Трудохолизъм. Правя всичко, правя го добре, постигам, може да ме забележите, да ме похвалите, да ме заобичате.
– Упреци, претенции. Нека да се усети виновен за да се досети, от какво имам нужда: от подкрепа, от душевно общуване, да бъда разбрана, чута, от душевна топлина, от съучастие, приемане на такава, каквато съм, да ми окажат емоционална помощ, аз да окажа такава, за да разбера, какво се случва с теб и т. н.
– Ролята „добър човек“ и сценария „радвай други“. Такъв един позитив: аз нямам нужда от нищо, всичко виииииииинаги е добре! А вътре пустота, вътре натрупан подтиснат гняв към обкръжаващите, страх да не го изплиска, за да не кажат, че съм лоша.
– Ролята на емоционален „благодетел“. Търся нещастници за да им окажа помощ. Аз не мога да я приемам, защото са ме научили да мисля, преди всичко, за другите. Затова утешавам другите, правя всичко за тях, поне „благодаря да кажат“. Всичко се превръща във фалшива грижа за другите. От тук произлизат фразите: „Не прави добро на хората и няма да получиш зло“, „меча услуга“, „всички са ме яхнали“, „исках, както е най-добре, а се получи, както винаги…“.
– Гняв – също е молба за обич. Искам да ме разбереш, да изкажа всичко. Но как да ме разбереш, като сама не се разбирам?
– Обсъждане чрез трети лица. Ето, никой не ме обича, не ме цени, съвсем ме забравиха, никакво внимание – а какво иска да каже – няма понятие.
– Критика, осъждане на скъпото за другия (творчеството, родителите, постиженията, приятелите и т.н.). Причинявам ти болка, за да ми обърнеш внимание. Но какво внимание искаме? Как да осъзнаете, не е ли критиката самоманипулация? Обърнете внимание: когато емоционалните ви потребности са задоволени, обичате в близките всичко: и родителите, и хвалите постиженията му, правите комплименти и т. н. Щом се „нацупите“ – в него всичко е лошо, нищо не му се получава, намирате грозните страни във външност, в постъпки, в отношението. Уви, това още повече отблъсква близките ни. Ние бием по най-значимите за тях неща, по най-болезнените интереси, бием жестоко, наясно сме, къде боли най-много. Но какво се опитваме да постигнем? Каква е „победата“?
– Емоционалната потребност „леко“ (подсъзнателно) се превръща в необходимост: да се купува нещо, да се яде нещо, да се избяга в съня, да се използват опияняващи вещества, в насилие, във влюбеност (сега са модни виртуалните романи), в страст към „сапунките“, в неадекватно поведение, в клюкарстване.
Списъкът е огромен. ОГРОМЕН!
А всичко е, защото не можем да общуваме ПРЯКО с близките си. Говорим чрез упреци, обиди, претенции, скандали, дори чрез мълчание опитваме, говорим си мислено, чрез странни трети лица, на които също не умеем да кажем НАПРАВО, както на най-близкия и роден човек. Ето така си „живеем“.
Какво може да се направи? Имате избор, може дори да го направите в последователност и да намерите свой подход.
Стъпка 1. Направете си тест: как изразявам емоционалните си потребности? Направо или посредствено? Ако е посредствено, какви са стратегиите ми? А резултатите от тях?
Стъпка 2. Какви са емоционалните ми потребности. Отначало ще са ОБЩИ фрази: искам внимание, топлина, да се чувствам обичана и т.н.
Продължаваме нататък. А как ще усетите, че ви оказват внимание? Как ще забележите, че го получавате? Защото има огромна опасност да попаднете в капана на менталните претенции (т.н. вкус към претенциите, към упреците): не ми достига това и онова, и каквото да прави другия, все ми се струва, че потребността ми не е задоволена.
Какъв е любовния език? Може би:
– помощ (когато са редом и ми помагат);
– докосване (чувствам се любима, когато ме прегръщат);
– когато ме изслушват и слушам другите;
– когато просто са редом, не ми е важно, какво прави човека, достатъчно ми е простото присъствие (физическо или, например, по скайп);
– когато ми правят подаръци, когато са внимателни към интересите ми, към творчеството ми, към хобито ми, към външността ми, към събитията в живота ми и т.н.
Практиката за излекуване на безкрайните претенции: какво конкретно ви е нужно? Как ще усетите, че сте го получили? Не извъртайте лукаво, отговорете честно, просто, конкретно, по човешки.
Стъпка 3. Вече сме наясно, какво искаме емоционално. Учим се да го изразяваме чрез „аз-съобщения“ (не е излишно да поговорим още веднъж по тази тема – НИКОЙ не ни е учил на това през детството ни). Учили са ни да говорим „ти-съобщения“: ти не ме обичаш (вместо: не се усещам обичана), обиди ме (вместо: обидих се), не ми даваш топлина (не ми стига топлината); студен си (студено ми е) и т.н. Причиняваме болка на другите, защото ни боли нас. А нима това е изход? Никога.
Учим се да изказваме „аз-съобщения“. И в този случай са само две неща:
– какво усещам или какво не ми достига;
– и предложение (как може да се реализира). Разбира се, трябва да го обсъдите с близкия, за да не го поставяте пред свършен факт (може да не е по силите му да го направи). Трябва да се търси взаимен компромис – да не наранявате никого или да го превръщате в жертва.
Изслушвайте се взаимно. Нали близкият също има емоционална нужда от нас. Предявявайки претенции, ни се струва, че само ние имаме нужди. Ние предпочитаме да тръскаме близките си като круша, забравяйки, че също се нуждаят от нашето: обичам те; необходим си ми; колко е хубаво, че те имам; разкажи, как е при теб, какви са ти проблемите; ако позволиш, мога да съм по-близо до твоя свят; искам да те разбирам; всичко ли е наред; как се справяш; може ли да помогна; толкова си ми ценен.
Ще се научим. Обезателно ще се научим да изразяваме любовта си и да я приемаме. Нека започнем. Давайте си време за вътрешните промени. И забраните „по наследство“ ще прекратят пагубното си съществуване през нашето поколение и няма да предадем тази травма на следващите поколения. Светът се променя. Става малко по-добър, по-честен. Просто защото сме се научили да говорим за любовта си направо.
Желая ви щастие!
Нина Сумире
Превод: Йосиф Йоргов
https://absolutera.ru/article7455-uchimsya-govorit-o-svoih-emotsionalnyh-potrebnostyah
Последни публикации
Последни коментари
За контакти