Последни публикации
Брояч от 3.2006г.
7235857
Users Today : 3286
This Month : 83699
This Year : 373576
Views Today : 13968
Who's Online : 101

Приказка за крилата

Приказка за крилата

Приказка за крилата

– Мамо! Мамо! Виж! Какво пърха на гърба ми? – дотичала малката. Очите ѝ били огромни, пълни удивление и възхищение едновременно.
– А, това са крила, – уморено отговорила майката.
– Наистина? – зарадвала се малката. – Ще мога ли да летя?
– Може би. Трябва първо да пораснеш.
***
– Мамо! Искам да се уча в художествено училище! – малката пърхала и обикаляла около майката.
– Добре, – отговорила майката, вадейки две малки вериги, – нека първо да завършиш началното училище, а после ще видим. Дай ми крачетата си, – и завързала по една верига на всяко краче.
– Ой, но с тях е трудно да се лети, – огорчила се малката.
– Нищо. Иди да играеш на улицата.
– Мамо! А може ли да посещавам танцов кръжок? В училище днес имаше обявление.
– Добре, – майката измъкнала две малки гири, – нека първо си намеря нова работа, за да ти плащам „прищявките“. А засега учи необходимото за живота. Математика, например. А за танци и рисуване може и после да се мисли. Давай си краката, – и завързала на всеки крак по гира.
– Мамо, но така няма да мога да летя изобщо! И математиката не ми харесва, – разстроила се малката.
– Нищо страшно. Много ли в училището ви летят?
– Не, – тихо отговорила малката, – виждала съм само две момчета и три момичета. Те нямат, нито вериги, нито гири, като всички. Само едното момиче има въженце на краката.
– Навярно, родителите им ги възпитават неправилно, – заявила майката. – Така и ще пърхат цял живот.
– Мамо, но аз също искам да летя, – несигурно казала малката.
– Ела тук, – майката извадила още две тежести, – давай си краката.
– Какво е това?
– Това е „товара на отговорността“, който трябва да носиш, – обяснила майката, привързвайки допълнителните тежести, – а това, – завързвайки на другия крак, – е „товара на общественото мнение“. Много необходимо нещо. Без него ще си прекалено ярка.
– Мамо, – тихо запитала малката с наведена глава, – а ако не искам?
– Какво не искаш?
– Не искам да нося всичко това, пречи ми. Много ми пречи.
– Нищо. Така трябва. Така правят всички.
– А, ако не правя като всички?
– А, ако не си като всички, ще пърхаш цял живот и всички ще те сочат с пръст.
– Защо?
– Заради тях, – и майката посочила двете тежести на детските крачета. – Моите не ги свалям, – леко тропнала с крак и веригите ѝ глухо звъннали. – И ти ще ги носиш. Край на разговора.
***
– Мамо! Мамо! Гледай, какво имам на гърба? – малката радостно припърхала при майка си.
– О! Това са крилата ти, скъпа моя, – усмихнала се майката.
– Чудесно! Означава ли това, че ще летя?
Майката не отговорила.
– А къде са твоите? – попитала дъщерята, надничайки към майчиния гръб. Там нямало крила. Само под домашната тениска се надигали две малки изпъкналости. Детето неосъзнато посегнало да провери, действително ли няма крила, но майката се дръпнала.
Жена се вгледала внимателно в дъщеря си. Колко подобна история. Тъжно навела очи.
– Ой, мамо, а какви са тези тежки неща на краката ти? – малката проследила погледа на майка си. – Аз също ли ще имам такива? – Доста изплашено попитала тя и вперила в майка си големи кафяви очи, с мек чаен оттенък, по детски чисти, ярки и все още пълни с надежда.
Нещо проболо майката в гърдите. Някога и тя имала такива.
Жената мълчаливо станала и отворила голям старинен шкаф, отворила горното чекмедже и извадила от там две тежки вериги. В чекмеджето лежали още гири и двете най-важни тежести – всичко, което останало от майка ѝ. Всичко това трябвало да остане за малката.
– Мамо, това за мен ли е? – досетила се тя, а в очите ѝ се появил ужас.
Жената стиснала здраво веригите в ръце. Длъжна е да ги предаде на дъщеря си, както го направила майка ѝ, а на нея ги дала бабата. Така било от поколение в поколение.
Задължение, неизвестно от къде появило се и неясно, защо толкова здраво се утвърдило. Веригите на реалността. Така ги наричали в семейството, както разбрала по-късно. А сега е нейна отговорността. Трябва да продължи традицията. Протегнала ръка към малката.
– Давай първо ти. – Майката замлъкнала, в гърлото ѝ заседнала буца. Това не са нейните думи. Тя не иска да ги произнася. Казва ги майка ѝ. Казва ги, защото така трябва. Но на кого трябва? А сега трябва да ги каже на дъщеря си. Защо?
– Какво първо аз? – нетърпеливо попитала малката.
– Давай, първо полети просто.
– Наистина? – зарадвала се малката.
– Да, – усмихнала се майката, – а когато поискаш да рисуваш или да танцуваш, обезателно ще ти помогна.
– Благодаря ти, майчице! – малката се хвърлила на майчината шия. – Ти си най-добрата! – И излетяла да играе на улицата.
Жената гледала дълго след малката. На душата ѝ, неясно защо, ѝ станало толкова светло, а по тялото ѝ се разтекла невероятна лекота. Странно. Не могла да си спомни, от кога не е изпитвала нещо подобно. Гърбът рязко и силно я засърбял, а след това че чуло познатото пърхане.
Жената погледнала към пода. Носела се във въздуха… Реела се във въздуха, а на пода, като мъртъв товар, лежали веригите ѝ.
Лиа Сатова
Превод: Йосиф Йоргов
https://vk.com/mirovoichenneling?w=wall-52751163_7449
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here: