Чувство за вина и срам

Чувство за вина и срам

Published 19.11.2023 | By Йосиф

Чувство за вина и срам: как в психиката се появява нещо, което не трябва да е там

Напоследък, при консултации, все по-често и по-често, изплува темата за вината и срама. И най-накрая реших да оформя като статия това, което казвам често на семинари и консултации.
Виждали ли сте някъде в живата природа някакво животно да изпитва срам или вина?
Например, котарак да ви се извинява за цвета си? Или, да кажем, кон с комплекс за непълноценност?
И на мен не ми се е случвало. А човекът някак се е изхитрил да се обзаведе с такива „забележителни“ чувства. Впрочем, при продължителен контакт с човека, не изключвам и животните да придобият комплекси.
Как се заражда чувството за вина и срам?
Работата е там, че в естествено състояние всички имаме безусловна ценност. Т. е. ценни сме, защото съществуваме. Просто така. Без всякакви условия.
Всички сме необходими за живота на цялото: на природата, на Вселената, на космоса (наречете го, както искате). Не съществуват в природата безсмислени и безполезни създания.
Ако сме се родили – значи сме нужни на цялото. Това е системен закон на съществуването.
Може да не разбираме предназначението си, ролята си, но това не ни прави безсмислени. Ако нещо не го разбираш, не означава, че е безсмислено.
Точно затова реагираме толкова болезнено, когато се опитват да ни потискат и обезценяват. Внушават, че не сме ОК. Че с нас нещо не е наред, че трябва да бъдем преправени (а не развити), да се изменим (а не с възможност за реализация), да се нагодим според чужди стандарти (а не да се научим да взаимодействаме), доказват ни, че не сме прави (а не опитват да ни разберат).
Какво се случва в такива моменти?
Нека да наречем нещата с имената им: Нас като Нас ни убиват. Отричат значимостта и ценността на съществуването ни.
Към нас проявяват агресия, тя може да е маскирана като любов, загриженост, с най-добри пожелания и благи намерения, но същността от това не се променя.
Замаскираната агресия заблуждава съзнанието ни и пропускаме в несъзнателното тези атаки.
И напълно естествената реакция на такава агресия не е вина или срам.
Естествената реакция е страх и гняв.
Появява се естествената реакция: бий – нанеси удара пръв, убий пръв, удари първи и бягай – крий се, спасявай се, замри-притвори се мъртъв, за да не изпитваш болка.
Но, ние сме хора. Социализирани до най-неприличното място на организма ни. И затова: не бива да се гневим, да изпитваме страх (да избягаме). Някак се одобрява социално само реакцията замри (още една реакция от страх).
Между другото, замирането е опасно с последиците си (някак се консервира енергията за бягство или удар, за да е готова за подходящия момент).
Така се сблъскваме с енергията за атака или бягство. А използването ѝ е социално табу! Ай-яй-яй. Не може!
Жените при излизане от замиране изпадат в истерия (тялото трябва да изхвърли напрежението). Мъжете може да започне да ги тресе.
А това не бива. Неприлично е казва социума. Табу.
И в такъв момент, разумът услужливо предлага сублимация.
Някакъв малък бяс, с лакейска услужливост ни казва: „А не искате ли да замените социално неприличните реакции с напълно тихи и мирни?“
А ние: „Да-да, разбира се. Нали сме възпитани хора. Хора с голяма буква“
Нека тогава да преоблечем гнева (агресията, желанието за атака) и страха (желанието да избягате) в съответни: чувство за срам, нали да се гневиш и атакуваш е нарушение на чуждите граници, това е неприлично и чувство за вина, нали да изпитваш страх е признание, че противника е по-силен, признаваш се за слаб, не си защитил границите си. Значи си виновен точно ти.
И ние се съгласяваме. Капана щраква. Енергията генерирана за отстояване на своите граници (за атака) или оцеляване (бягство), се консервира в тялото.
А това се нарича интроект – чувство за вина или срам. Често е и едното и другото. Комплект да се каже. Продават ни такива чувства евтино, на кредит за много години и под висок процент.
Какво може да се направи?
Докато се занимаваме с вината и срама – практически сме обречени на поражение. Те са маски. Маски, криещи страха и агресията.
Най-трудното е, да погледнеш на страха в очите и да приемеш агресията си.
Страхът е многолик. Физически. Свързан е реална опасност, която е преживяло някога нашето несъзнателно (може през детството, може в миналото на рода). Страхът се страхува от самия себе си – затова блокира спомените ни, за да не изплуват и напомнят за такова събитие.
Агресията е сила, насочена натам, в миналото. Където е била реалната опасност.
Затова, докато не осъзнаваме реалните причини за нашия страх (импринта), който предизвиква изначално страха и агресията – сме уязвими за вината и срама.
Осъзнавайки го, може с психологическа работа да се изживее същия този първичен импринт, положил началото на травмата.
Осъзнаването става най-лесно с метафорични образи – в този случай не е важно, доколко са реални. Важното е, тялото да реагира на образите и да разпознава страха. И тогава може отново да се предизвика, но вече въоръжени с подкрепа и ресурси.
По този начин си даваме възможност да погледнем най-големите си страхове в очите (езотериците биха ги нарекли: магия, родово проклятие).
Между другото, страхът наистина може да е на рода. Нашето минало е такова, че всеки втори има баби-дядовци преживели войни, глад, концентрационни лагери, убийства заради предателства, завист, отмъщение.
Нашите предци са имали разни роли: и жертви, и агресори. А всичко това е оставило отпечатък в нашата ДНК и се проявява при удобен случай.
Първият удобен случай, като правило, е при агресия към нас. Дори да е замаскирана като любов и загриженост за нашето благо от нашите родители, мъж-жена, приятели и колеги.
Тялото моментално си спомня страха и гнева (бий, бягай и замри често се проявяват едновременно и мигновено, създавайки объркване в съзнанието – то си няма понятие, какво се случва и откъде произлиза). Доброволно съзнание няма да предизвика импринти, които иска да забрави, да затисне, да игнорира. (Олга Гусева)
А в агресивни ситуации – не пренебрегвайте сигналите на тялото. Но и в такива случаи, съзнанието се извърта: предлага да се превърне страха и гнева във вина и срам.
И изглежда, че няма нужда да си припомняте първите импринти, ситуации с уплаха, гняв и недоумение. Нали в момента не се случва нищо страшно. Просто не си ОК. Трябва да се преправиш и тогава ще престанеш да се срамуваш. Ще помолиш за прошка и ще изкупиш вината – ще ти простят и приемат. Ще докажеш, че си наред и ще го признаят.
А засега: работи над себе си, променяй се, доказвай „че не си камила“, старай се да се харесваш и да угодиш – изобщо, играй по правилата.
Клиент при психотерапия, „пази грижливо“ вината и срама, тъй като зад тях се крият „чудовища“, „диви зверове“, страхове страшни, гняв невиждан, устремен в бой, не на живот, а на смърт.
В такива дълбини живее невиждана самота, смърт, предателство, отхвърляне, безпомощност, отчаяние и безнадежност. В такава тъмница се спотайва нараненото неосъзнато, като правило в образа на малко и безпомощно дете, което се сблъсква със ситуация, която го плаши и е ужасна. Когато всички защити не сработват. Когато се е случило нещо непоправимо.
Така изглежда ситуацията за наранената несъзнателна част. Но още по-силно плаши съзнателният разум, отрупан със социални стереотипи.
Чувството за вина и срам в психиката се появява като това, което не трябва да съществува.
Ако в живота си изпитвате често вина или срам, се запитайте:
„От какво се страхувам в действителност? Какво ме плаши в тези отношения, с какво ме плаши този човек? Какво ме възмущава в тези отношения, какво точно предизвиква моя гняв? За какво ми напомнят такива отношения, какво не искам да допусна в съзнанието си? Такива отношения ми напомнят за собствената ми агресия към някого? Или за моя слабост, уязвимост и безпомощност в нещо, страх от нещо?“
Може да забележите, че отношенията, в които изпитвате вина или срам, са показателни за някакъв дълбок страх. Или за някакъв минал опит, когато вие сте били агресор, нарушавайки чужди граници.
Приключвайки импринта, травмата, се освобождаваме от избягването на страха и агресията. Повече не се налага да се криете зад маската на вината и срама. Освобождаваме енергия, консервирана някога в тялото. Получаваме достъп до управлението на гнева и страха.
По същество, получаваме достъп до вътрешната свобода и гъвкавост.
Ставаме по-мъдри. Приемаме и силата, и слабостта си. Приемаме природата си и собственото си ниво на развитие.
Да, някъде сме силни, а някъде слаби. Да, някъде сме хищници, а някъде сме жертви на други хищници. Да, животът е непредсказуем и всички препускаме по житейската савана.
Но при това сме наясно със силата си, и със страховете си. Те са два наши ангела-хранителя. Единият помага да се сражаваме при необходимост, а вторият – подсказва, кога да избягваме сражения.
И едновременно – ние сме нещо много повече. Можем да осъзнаваме себе си, да израстваме, да се развиваме, да ставаме повече хора. (взето от фБ. Страницата на Архисоматика).
Превод: Йосиф Йоргов

http://espavo.ning.com/profiles/blogs/3776235:BlogPost:2250907