Некадърен

Published 21.04.2024 | By Йосиф

Некадърен

– Имате много недоразвито момче. И некадърно. – Олга Ивановна смъмри Ася за всичките й оплаквания относно развитието на Димка с такъв вид, че искаше да потъне в земята. А Димка стоеше наблизо и се усмихваше. Той ѝ се усмихна лъчезарно и радостно. Радваше се, че днес Ася дойде рано да го вземе.

– Облечи се. – помоли тя.

– да – кимна синът и си обу обувките обратно.

– Ето. Трябва ли да казвам още нещо? – Олга Ивановна поклати глава и се оттегли в групата.

– Дима – кимна към обувките Ася.

Той се засмя и ги обу правилно.

– От другата страна, беше по-забавно. – въздъхна Димка. – Носове в различни посоки. Бях като Чарли Чаплин.

– Защо отказа да правиш апликацията с всички останали? Олга Ивановна казва, че си прекарал целия урок с чист лист хартия.

– Ножицата се оказа тъпа и рязах някак лошо. А листът беше толкова чист и красив. Съжалявах, че го развалям. Мамо, искаш ли да видиш заедно вкъщи, колко е красив белият лист?

Ася въздъхна. Раждането беше трудно.

– Има мозъчно увреждане. – Казаха й лекарите. – Може никога да не проговори и изобщо да остане безумен.

Тя плачеше и от отчаяние четеше на сина си стихове от Ахматова и Селвински, примесени с четиристишия от Маршак и Барто, и включваше Шуберт и Чайковски на телефона си.

На седем месеца все още не можеше да държи добре главата си, но на единадесет изведнъж започна да ходи. На тригодишна възраст сам четеше детски книжки с големи букви.

На пясъчника Димка се отдалечаваше от другите деца. Той безцелно копаеше пясък, докато другите деца правеха формички.

– Покажи му как да го направи. – учеха Ася състрадателни майки и баби.

Димка послушно обърна формичките, но веднага ги остави настрана.

– На каква дълбочина трябва да е подземният ход, за да не пропада пътят над него? – попита той Ася, заравяйки малката си ръка в мокрия пясък. Ася не знаеше.

– Дайте го на детска градина. – говореха всички. – Има нужда да се социализира.

Димка не беше добър в общуването. Когато децата тичаха из стаята за игри, той заставаше до прозореца.

– Дима, иди да играеш с децата. – любезно му каза бавачката.

– Там в локвите вали. – отвърна й той, сочейки с пръст кръговете от капките. Това са неговите следи. Дъждът има много крака, повече от на стоножка.

– Самсонов, защо очите на вашата котка са по-ниско от носа? – попита Олга Ивановна, като му показа образец, как се прави.

– Той е в лошо настроение. – обясни Димка. – Той е тъжен, а в душата му всичко е наопаки.

– Вашият син не може да извършва елементарни действия, които всички деца на неговата възраст правят лесно. Той дори не знае, как да държи лъжица! Да го храня ли?

„Дима“, изненада се Ася, гледайки колко сръчно се справя синът й с нож и вилица, „в детската градина казват, че не знаеш как да държиш лъжица.

„Мислех си“, сведе очи синът, „че ако всички решат, че не знам как, тогава няма да трябва да ям тази отвратителна супа.“ Мамо, беше толкова безвкусно, не можеш да си представиш.

* * * * *

– Чичо, свирите грешно. – Димка изтича при мъж, който свиреше на цигулка в парка. Ася нямаше време да хване сина си.

– Грешно? – музикантът свали инструмента си. – Можете ли да обясните защо?

– След това музиката тича нагоре по стъпалата. – протегна ръка нагоре момчето. – А при вас първо е направо, после малко нагоре и после скача надолу. Не е правилно.

– Наистина ли знаеш тази мелодия?

– Знам. Мама ми я пуска.

– Знаете ли какво е импровизация?

– Не.

– Това е, когато човек донася своето към нещо познато, променя познатото. разбираш ли?

– Разбирам. – кимна Димка. – Направихте импровизация.

Той с мъка произнесе непознатата дума и се засмя на собствената си неловкост. Мъжът също се усмихна.

– Мамо, може ли да играя? – Момчето посочи купчина червени есенни листа.

– Играй. – съгласи се Ася. И тя се обърна към музиканта. – Простете му. Той обикновено не се държи така.

– Защо да прощавам на момчето ти? – беше изумен човека. – Свири ли музика? В музикалното училище? Или с учител?

– Не. – поклати глава Ася. – Никога не сме мислили за това. Да, и той е още малък.

– Детето има перфектен слух. Това трябва да се развие възможно най-рано. То може да постигне много. В Япония, например, сега практикуват образование от двегодишна възраст, представяте ли си. Така че на петгодишна възраст детето вече може да свири своя собствена импровизация на цигулка.

– Не знам. – вдигна хладно рамене Ася. – Може би по-късно. Засега не ни се получава с детски групи.

– Можете да учите индивидуално. Искате ли да го взема?

– Вие сте учител?

– Не точно. Някога свирих в оркестър, после малко преподавах. Соловата ми кариера не се получи. Излизам тук, за да свиря за собствено удоволствие. Вярно, че никога не съм работил с толкова малки, но с удоволствие бих работила със сина ви. Той е много необичайно малко момче.

– Да, необичайно е. В детската градина непрекъснато ми се карат заради тази необичайност. – промълви Ася. – Съжалявам, излезе каро оплакване.

– Нищо. Не харесваме тези, които са различни от другите. Такива хора дразнят всички. Така че за обучението? Да пробваме ли?

– Сигурно е скъпо?

– Часовете ми няма да ви струват нищо. Освен ако не трябва да си губите времето. Как се казва синът ви?

– Дима.

– Дима е още малък. И е по-добре, ако сте наблизо по време на нашите занимания.

– Димочка, искаш ли да учиш музика? – попита Ася сина си. – Да свириш като чичото?

– Искам. – радостно кимна синът.

– Дима, ще дойдеш ли на моя урок с майка си?

– За истински урок? – учуди се момчето.

– Истински.

– да.

– Тогава запомни: името ми е Георгий Алексеевич. Ще ни трябва нотна тетрадка и обикновен молив. Нека да научим нотите едновременно.

– А цигулка? – сети се Ася.

– Не се притеснявайте, ще подбера инструмент за Дима. Имам такава възможност. Имате нужда от определен размер.

През това време Димка въртеше кленов лист в ръцете си, парцалив и леко накъдрен.

– Ще го взема с мен. – обяви той.

– Но той изобщо не е красив. – посочи Ася купчина листа, с които наскоро си играеше синът й. – Вижте ярките листа там. Можете да вземеш цял букет. И ти избра този. Защо?

– Съжалявам го. – тихо отговори момчето. – Прегърбен е като стар дядо, виж. Освен това е много мил.

Димка обърна листото и Ася видя под сухия накъдрен ръб спяща калинка.

– То я пази, виждаш ли? За да не я намокри дъждът.

Георгий Алексеевич замислено погледна момчето и нежно го погали по главата.

– Карат ви се, казвате, че сте необичайни? Глупави хора. Да не виждат такова чудо точно под носа си. Накъде върви светът?…

* * * * *

Ася и Димка започнаха да ходят на уроци. Отначало ѝ се стори, че нищо не се получава при сина ѝ, но Георгий Алексеевич, напротив, беше доволен и винаги хвалеше момчето. Постепенно Ася започна да чува доста разпознаваеми мелодии в какофонията на цигулката. Понякога Дима свиреше нещо, което не беше чувала досега.

– Какво е това? – Попита тя.

– Синът ви се опитва да композира музика. – Георгий Алексеевич забеляза доста добре. – И, знаете ли, той върши добра работа.

В детската градина всичко остана същото. Идвайки да вземе сина си, Ася се вслуша в допълнителни коментари и съвети да отиде при добър психолог.

– Фината му моторика е отвратително развита. – погледна Ася листчето с несъгласувани черти. – И това? Всички деца нарисуваха таралеж. Не е ясно какво е нарисувал Дима.

„Защо не е ясно“, помисли си тя. – „Просто вместо няколко дебели игли, както в образеца, Димка нарисувал много тънки.“

– Мамо – обясни Дима, сякаш потвърждавайки мислите й, – възрастен таралеж има около шест хиляди игли. А също са тънки. Тъкмо исках да ги направя, но се сплетоха.

Тъжно погледна провалената рисунка.

* * * * *

Олга Ивановна се съгласи неохотно да отиде на конкурса за ученици от музикалните училища в града. Сестра ѝ я убеди.

– Оля, моля те. – Тя попита. – Никой не ходи на тези състезания освен роднини. Залата е празна. А децата имат нужда от зрители за вдъхновение. Настроението се оказва съвсем различно.

Тя, разбира се, знаеше, че племенникът ѝ Павлик се занимава с музика. Но не искаше да ходи на всички тези състезания и представления. Паша има родители, баби и дядовци, които обичат подобни събития. Тя се дразнеше, че Павлик непрекъснато се хвали като дресирана маймуна. Олга Ивановна видя, че самото момче не го харесва много. Но Паша беше свикнал да прави всичко съвестно, така че в къщата им постоянно се появяваха награди и купи.

А сега Олга търпеливо слушаше големи и малки бъдещи музиканти, мечтаейки, състезанието да приключи бързо. Паша, за късмет, свири в самия край.

Изведнъж настъпи известно объркване сред членовете на журито.

– Пет години? – заинтересува се председателят. – От кое музикално училище? Не от училище?

Висок елегантен мъж с прошарена пухкава тъмна коса се приближи до масата и като се наведе, започна да разказва нещо.

– Добре, Георгий Алексеевич. Разбирам. – Председателят на журито още веднъж провери листите и се обади. – Самсонов Дима. Учител Георгий Алексеевич Овчинников.

Като чу познато фамилно име, Олга Ивановна стана внимателна.

Най-проблемният ученик от нейната група излезе на сцената с малка цигулка. Да, това е той. А ето и майката, застанала до сцената в ъгъла. Олга не я забеляза веднага. Самсонов… И тя дори не знаеше, че това странно дете учи музика.

Дима започна да свири. Той свиреше чисто и Олга Ивановна беше изненадана, колко уверено момчето държеше цигулката. Но изведнъж, по някое време, музиката се изля в залата и ѝ се стори, че сивите стени и планините от дрехи, натрупани върху столовете в залата, са изчезнали някъде. Имаше нещо леко и свободно около нея, което се въртеше в невидим танц. Мелодията продължаваше да звучи, но публиката вече ръкопляскаше. Не мързеливи и дежурни аплодисменти, както в предишните случаи, а жизнени и заинтересовани. Димка се изправи и се усмихна със същата своя усмивка, която обикновено толкова дразнеше Олга Ивановна.

– Дима – обърна се председателят на журито към момчето, – кажи ми какво свири сега, в самия край?

– Това е импровизация. – каза Димка уверено, без да спира да се усмихва.

– Георгий Алексеевич ли ви научи да свирите тази мелодия така?

– Не, аз сам. – малко се обърка момчето. – Тази музика е за това, как листата летят в парка. И само едно листо не може да лети, защото една калинка е заспала в него. Видях я сам през есента.

– Приятели. – учителят му застана до момчето. Той притисна детето към себе си, а Дима доверчиво прие надеждната му ръка. – Дима е още много малък, но вече сам композира музика. Това е първото му представяне. Затова ви моля да подкрепите моя ученик. Харесва ли ви начина, по който свири.

– Харесва ни! Много добре! – донесе се от залата.

– Напомнете ми, Георгий Алексеевич, от колко време учите с момчето? – попита председателят.

– Малко по-малко от година. – обясни Овчинников. – Може да се каже, че току-що усвоихме основите…

– Това е невероятно. – спогледаха се членовете на журито. И младото момиче, което седеше накрая, изведнъж попита. – Моля, посвири ни отново, Дима. Можеш ли?

Димка погледна несигурно учителя си.

– Свири, скъпи мой. – Овчинников го погали по главата. – Какво искаш сега.

– Добре. – лесно се съгласи момчето. – Тогава ще играя за дъжда.

Олга Ивановна слушаше, как падат прозрачни капки, разбивайки се върху стъклото, как се удавят в огромни сиви локви и не може да спре ритмичния им тъжен танц. По някаква причина внезапно си спомни смешната котка на Димка с „обърната душа“ и се почувства неспокойна.

– Оля, какво правиш? – погледна я уплашено и с недоумение сестра ѝ. – Случило ли се е нещо? Защо плачеш?

– Нищо. Само музиката. А момчето е толкова… Талантливо.
Марина Пивоварова-Грес
Превод: Йосиф Йоргов

https://ecology.md/ru/page/nesposobnyj