Бърнаутът започва с мисли като

Published 17.12.2023 | By Йосиф

Мартин Колев, психотерапевт: Бърнаутът започва с мисли като „Не ми плащат достатъчно, за да върша това“

Мартин Колев е клиничен психолог, невроучен и психотерапевт. Преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Част е от екипа на Института за психично здраве и развитие – неправителствена организация, която предлага диагностика, терапия и подкрепа на деца и възрастни при проблеми с психичното здраве.

Професионалното прегаряне е състояние, за което се говори от 70-те години на миналия век, но според статистиките в последното десетилетие има бум на страдащи от него. На какво се дължи резкият скок на случаите?

– Исторически синдромът на професионалното прегаряне се свързва с професиите, в които има високо емоционално претоварване. Идентифицирането му започва покрай войната във Виетнам, когато завръщащите се ветерани се нуждаят от интензивната грижа след преживените психически и физически травми. Не че и преди това хората не са „прегаряли“, но тогава в САЩ се правят наблюдения върху медицинския и социалния персонал, който, поемайки грижата за пострадалите, започва да проявява психологически, поведенчески, дори телесни симптоми.
Причината е, че интензивната грижа черпи ресурс. А човешкият мозък е като „Ферари“ – харчи доста. Колкото повече човек го „настъпва“, толкова повече харчи. И като всеки автомобил, ако няма гориво, не само няма да се движи, но и има риск да започне да страда двигателят.

Днес от статистики знаем, че прегарянето се простира не само до медицински и обгрижващи специалисти, но до почти всички професии – полицаи, лекари, учители, психолози, специални педагози, социални работници и много други.

Има обаче и втори фактор, за който рядко се говори: кой точно е човекът, упражняващ професията. В днешно време много хора работят нещо, което не харесват, предимно за да изкарват пари, а това в някакъв момент разболява. За мнозина работата за чуждестранни фирми, които откриха в последните години офиси в България, е примамлива. Казват си: „Абе, не ми се работи това, ама ще ходя, те ще ме квалифицират, може да няма нужда и от образование.“ Това води до задължителност – някой се е погрижил за теб и сега трябва да му върнеш жеста с труда си.

Доколко ще се „слугува“ на работодателя зависи от човека – от това как се отнася към авторитети, как вижда задълженията си, как може или не може да поставя граници. Но всичко се сглабя в един възел – средата, контекстът, конкретният човек, професията му, за кого се работи, в каква посока. Върху този възел се наслояват нови и нови брънки и много рядко хората се опитват да ги развързват. Така се стига до ситуация, в която едва при телесни симптоми, като упорито главоболие например, човек допуска, че може би нещо се случва.

Има и един важен аспект на културално-историческата ни принадлежност: в България ако човек не се труди стриктно, нещо не му е наред – мързелив е, лигльо е

Това разбиране засяга повече мъжете, но в резултат на еманципацията жените започват да усещат същите нива на бърнаут.

А как се обяснява прегарянето при хора, които обичат работата си и не се чувстват притиснати от обстоятелствата, които описвате?

– Харесването на работата е относително застраховащ фактор – ако ми харесва какво правя, вероятността да прегоря е по-малка. Обаче има и скрит аспект тук – вероятността да започна да прекалявам да правя това, което харесвам. Отивам на работа и си казвам: „Колко хубаво, работя най-вълнуващото нещо на света, намерил съм си мястото.“ И седя до полунощ, защото много ме бива и нещата ми се получават. На следващия и по-следващия ден – пак. След това започвам да си изяждам половината събота, после – цялата Тези отдаденост и удоволствие при правилен избор на професионална ангажираност могат да се превърнат от благословия в проклятие, без човек да усети.

Има и социален фактор: екипите бързо надушват хората, които работят с удоволствие, и често околните започват да връчват на ангажирания колега още малко отговорност и още малко, и още малко Това се натрупва и човек няма техническо време да преработи натоварването. То е директно свързано със свободното време – по време на разходка, тренировка или занимание с хоби на мозъка несъзнавано се дава възможност да обработи натрупаните в работните дни единици информация и процеси и да ги сложи по местата им.

Все по-често се случва хора, които харесват работата си, напреднали са в кариерата и дори могат да си осигурят по-дълго свободно време, да не знаят какво да правят с него. Те започват да преживяват задушаваща тревога и в невъзможността да измислят какво да правят в свободното си време, пак започват да работят.

Кои са първите симптоми, с които тялото и психиката дават сигнал, че нещо не е наред и трябва да се вземат мерки?

– Едно от първите неща е незадоволеност от влаганите усилия и получаваната отплата.

На много хора се е случвало в държавна институции да попаднат на „сърдити“ служители. Отивате да си извадите нова лична карта, обърквате нещо в бланката и като поискате нова, се сблъсквате с много раздразнена реакция, която приемате сякаш ви се карат. Всъщност е много възможно човекът отсреща да е в бърнаут, защото е натоварен всекидневно с много задължения например. Факт е, че никога не знам историята на отсрещния.

Доста необичаен поглед към тази добре позната ситуация…

– Важно е да се разбере, че служителят изглежда сърдит, но може да не е на нас. Естествено, имаме право да реагираме, но пък тогава вероятно биха ни отвърнали: „А Вие знаете ли какво ми се случи от сутринта, с колко глупости се сблъсках?“ Съчувствието в тази ситуация е полезно. В някакви граници, разбира се.

При силно натоварване и малко време за възстановяване човек може да чуе в главата си автоматизирани мисли като „това сега за какво го правя“ или още по-честото: „Никой не ми плаща достатъчно, за да се занимавам с тези неща.“
Стартовите етапи на бърнаута се простират до тази незадоволеност, покачена раздразнителност, включително и вкъщи, незадоволеност от заплатата и получените привилегии. Телесните симптоми идват в малко по-задълбочения вариант и са сигнал от тялото да спрем да правим нещо или поне да го променим.

За съжаление, голяма част от съвременната медицина акцентира на симптоматичното вместо на каузалното лечение. Какво се получава, ако навържем всички компоненти в история? Човек отива на работа и много се труди, защото му харесва или защото е принуден. Претоварва се, стига до бърнаут. В един момент се обажда културалният слой, който казва: „Я не се излагай! Я се стегни малко!“ Парадоксът е, че всъщност има нужда от отпускане, а не от стягане. Но човекът се стяга и работи ли, работи. Има емоционален дискомфорт, незадоволеност. Прибира се вкъщи и казва: „Много ме боли глава.“ И най-честият отговор не е „От какво?“, а „Искаш ли един аспирин?“. Това „замазва“ симптома до следващия ден, когато човекът рестартира същия цикъл, като го задълбочава.

Колко време човек може да функционира сравнително нормално, без да обръща внимание на симптомите и да вземе мерки?

– Има хора, които прекарват в бърнаут години, дори целия си професионален живот, без да си дават сметка за това.

Добре е, разбира се, този процес да продължи колкото може по-кратко. Затова в много компании, основно по-големи, отдавна има специалисти по човешки ресурси или психолози, наблюдаващи за признаци, които хората невинаги могат сами да идентифицират. Там по-честият сценарий е не сам да реагираш, а да дойде човек, който отговаря за човешкия ресурс, и да попита какво става, защо продуктивността ти варира, а ти изглеждаш уморен. След което да се потърси решение.

А ако човек не работи в подобна компания и спасението е в собствените му ръце, как може да идентифицира проблема?

– Ако човек има ресурс за самонаблюдение, би идентифицирал, че 5-6 дни се прибира неизменно изнервен и уморен, макар на работа да е спокойно, спи прекалено много или прекалено малко и се храни странно. Но трябва да се подчертае, че емоционалното прегаряне влияе на мисловния процес, т.е. инструментът, с който можем да се самопроследим, че сме в бърнаут, се влияе от наличието на бърнаут и може да се окажем в завързана ситуация.

В добрия сценарий човек забелязва какво се случва с емоционалните му процеси, дава си сметка, че мисли като „Уф, не ми стигат парите, дето ми плащат, за да го върша това“ не са обичайни за него, усеща, че нещо с тялото му не е съвсем наред. На професионален жаргон – да обърнеш фара на съзнанието си навътре. Ако този фар има енергия да свети добре, ще свърши работа. Но хората, които се озовават с болестни състояния, неоценявайки какво им се случва в стартовите етапи на прегаряне, не са малко.

Напоследък все по-популярни стават историите на хора, които след тежко прегаряне променят напълно живота си – професията, ритъма на работа, местоживеенето. Това ли е решението?

– Сменянето из основи на житейските навици работи за някои хора. Но има един много важен факт, който не трябва да се забравя – където и да отиде, човек занася и себе си. Ако имаш вътрешен конфликт, и на Марс ще го отнесеш и реактивираш, ако се създадат условия за това.

Отделно в еволюцията психиката е развила хитри защитни процеси. Като свръхкомпенсацията, когато човек балансира някаква незадоволеност, акцентирайки силно върху нещо, което е под контрола му. Може да се преместиш в Испания, защото това зависи от теб. Създава се впечатление, че хващаш отново юздите на живота си, но там трябва отново да си намериш работа, половинка, приятелски кръг и вероятността да се озовеш в сходна на досегашната ситуация не е малка. Може да се окаже, че не си възстановил контрола, а просто си сменил държавата.

Бих насърчил хората, които планират голяма промяна, да премислят откъде идва желанието за нея.

Ако не успяват сами, нека да го обсъдят със специалист или с близък човек, защото в разговор си даваме сметка за неща, които иначе не осъзнаваме. Импулсивните решения са симпатични, дори романтични, но въпросът е дали в крайна сметка човек няма да стигне до: „Олеле, какво направих?“

Обратната страна на това, за което говорите, е невъзможността за промяна в работната и житейската среда поради финансови или лични причини. Което пък води до още по-тежко прегаряне. Има ли изход от този капан?

– За някои хора това е животът, за съжаление. Но промяна от някакъв вид, дори миниатюрна, винаги може да бъде привнесена и много често е някакво решение. Понякога 2-3-5% промяна в цялостното функциониране може да доведе до добри процеси и домино ефект впоследствие.

Ако си представим, че един влак минава по едни и същи релси в продължение на години, в някакъв момент те ще се износят, траверсите ще се счупят и има риск от дерайлиране. Дърпането на една ръчка, която да премести стрелките и влакът да завие наляво – толкова малка промяна, може да предизвика като домино ефект поредица от събития, които да са от полза.

Но нека не забравяме, че хората не харесваме промените и се променяме бавно и трудно. Обикновено ни е страх дали ефектът няма да е в лоша посока, да изоставим познатия модел, но понякога е добре да се замислим дали няма вариант след първоначалните несгоди да дойде нещо по-добро.
Анна Христова

https://www.dnevnik.bg/intervju/2023/12/15/4565404_martin_kolev_psihoterapevt_burnautut_idva_s_misli_kato/