Последни публикации
Брояч от 3.2006г.
7369987
Users Today : 2169
This Month : 92761
This Year : 507706
Views Today : 25721
Who's Online : 160

Работата ми е да измъквам децата от образователна депресия

Работата ми е, да измъквам децата от образователна депресия

Published 11.12.2023 | By Йосиф

Работата ми е, да измъквам децата от образователна депресия


Много интересно интервю с доктора на психологическите науки Александър Лобок.
– Неуспешни деца – съществуват ли изобщо? Или в действителност, двойкаджиите са образователен проблем, който се различава от другите ученици?
– Успеваемост произлиза от «успех». Успеха е скорост. Успяващият ученик успява да усвои възложеното от учителя и да го направи в срок. Много талантливи хора са били слаби ученици. Алберт Айнщайн се е учил лошо в училище. Андрей Дмитриевич Сахаров е бил, както е известно, трудно съобразяващ и всичко е правил бавно. Това съвсем не означава, че всеки слаб ученик е бъдещ Айнщайн или Сахаров. Но такъв, който не успява да усвои нещо заедно с класа – често се оказва много дълбоко дете. А сега да си представим: такова дълбоко дете попада в клас, при учител, за който усвояването е скорост. Такъв учител започва да нервничи, защото детето не успява. Поради което, този ученик изпитва двоен стрес. Най-лошото е, когато започнат да нервничат родителите. Детето за родителите е мощно емоционално огледало. То приема и усилва всички микро-подробности, които долавя в родителите си. Когато родителите нервничат заради лошия успех на детето, в детето се засилва усещането за непълноценност, че е по-лошо от другите. То го вижда в очите на другите. Може да му казват: всичко е наред, всичко е добре, ние вярваме в теб. Но родителите го казват с такава интонация, че детето осъзнава: това не е истина! И долавя лъжата веднага.
Има такъв проблем в педагогиката – инфантилни деца. Такова дете никога не се захваща със сложни задачи. В такава ситуация се стреми да се скрие и да каже: това съвсем не ми е интересно! Сега се занимавам в детска градина с подготвителна група. Има деца, които с всички сили избягват общите занимания, с целия си вид демонстрират независимост. И аз разбирам: страхуват се да се включат поради страх от неочаквано изпитание, защото са неуверени в силите си. На такива деца не вярват вкъщи.
– Но да си неуверен в силите си, не е ли естествено за човека…
– За малкото дете е неестествено. Ако шестмесечно бебе не вярва в себе си, ще е в постоянен страх от обкръжаващия свят. А то започва да го изучава, при това доста напористо. До пет години, както твърдят психолозите, детето е егоцентрично. Егоцентрична ситуация е пълна липса на съмнение в себе си.
Детето е заредено с енергия за подвиг. Подвиг не е, когато правят нещо с мен, а когато преодолявам себе си. Когато надскачам нещо, което вчера не съм можел. Навлизам смело в зона, която не ми е позната. И правейки го, се чувствам герой. И е добре, когато редом има възрастни, които забелязват тези микро-подвизи и ги разбират. При искрена похвала детето придобива все повече и повече сили. Усилията се превръщат в сила. Подвигът е усилие. Подвигът е риск. Но ако родителите не повишават нивото, не увеличават пространството за изпитания, не поставят детето пред истински интригуващи и сложни задачи, които да развиват вътрешната му сила — значи нямат доверие на детето си.
Затова пък, деца, в които родителите вярват, с хазартна страст се включват във всякакви непознати ситуации. Никога няма да ги избягнат, свивайки се в ъгъла, да си търкалят кола… Но съвсем друго нещо е, че понякога различните неуспешни изпитания сриват вярата в себе си.
– Казвате, че детето трябва да превзема все нови и нови висоти. В руските училища се учи трудно, да си признаем обективно. Защото училището пречупва децата?
– Училището не е лека разходка по игрални помещения. Училището предполага постигане на трудни върхове. Безусловно! Но има адекватни и неадекватни трудности. Има евтини трудности, има скъпи – такива, които наричат «трудности-диаманти». А ние се чудим: защо естествена образователна система в семейството, сред близки, има потенциал да направи детето много по-силно? А защо изкуствената училищна система, много често пречупва детската сила?
Представете си: когато си бил на два месеца, са ви взели на възпитание… нека да помисля, например – китайци! Или не, има дори още по-сложен език: взели са те на възпитание виетнамци. Вече около теб говорят само на виетнамски. Истината е, че този безумно сложен език ще го усвоиш много лесно. Каква вътрешна смелост трябва да имаш, за да го направиш! А го правиш с лекота. Това е показателно, че на месец, два, три, четири, притежаваш увереност в себе си. Имаш смелост. В живота ти има място за подвиг. Дори няма да ти мине през ум, да се откажеш от такова предизвикателство и ще научиш виетнамски. Естествено вникваш в такива странни звукосъчетания и ги разшифроваш. И на две-три години започваш да бърбориш на виетнамски, нещо повече: плуваш като риба във вода в такова езиково пространство. Задачата се оказва по силите ти.
Страхотно, нали? А отиваш в училище, дават ти учители, които те учат по програма и ти поставят задачи. Започват да те учат на родния език, учат да четеш, да пишеш – и изведнъж започваш да се пречупваш. Защо?
– Навярно, защото училището те принуждава да правиш нещо, което трябва да става от само себе си?
– Разбира се. Когато дете усвоява устна реч, това става от само себе си. Ако на двугодишно дете наложат програма да усвои устна реч, разпределяйки учебен материал на уроци, и му досаждат от сутрин до вечер: «Учи, учи, след като усвоиш тези думи, преминаваме към следващите»… Какво би станало? Децата нямаше да научат езика. Нито китайски, нито виетнамски, нито руски. Никога. А по някакви причини дребосъците усвояват родния език.
Подчертавам, всичко го правят по своя си начин. На нито едно дете не казват предварително, какви думи трябва да научи първо, второ и т.н. Традиционните «мама и тати» са само сигнални думи. Т. е. това не са думи. Това са обръщения. Думи са такива, които имат индивидуална семантика. Знаеш ли, колко необичани могат да са първите думи на детето? При една позната, първата дума на двегодишната дъщеря е «хладилник». Но го произнася като «ди». Т. е. съкратила дългата дума до смислово звукосъчетание. И, разбира се, предизвикала в родителите възторг: «Ура! Наша Дуся каза «хладилник»!».
Естествено, в такава ситуация, нито един нормален родител, няма да ругае двугодишно дете за «неправилното произношение». Напротив: няма да има нищо друго, освен искрена радост и възторг. И, от само себе си е ясно, че ще измине съвсем малко време, и Дуся ще започне да казва цялата дума «хладилник», както и много други в съвсем обичайна за ухото форма… Всички деца постъпват така: измъкват звук или сричка от думата и започват да я ползват.
А възрастните дори не се досещат, какво точно произнася детето. А като се досетят – се РАДВАТ. А като резултат, и за детето усвояването на езика става огромна радост…
Всяко дете си има свой собствен подход за усвояване на езика. А грамотността е интуиция, която се формира на върха не езика в процеса на дейност. А дете, свободно и смело овладяло езиковото пространство, отива в училище и открива, че между училищните стени, грамотността е нещо съвсем различно. Това е постоянен натиск, който поражда в детето безумен страх, да не сгреши. И затова технологията обучаваща на четене, приета в училищата, с много редки изключения, предизвиква в децата отвращение. Нека да си припомним, от какво се оплакват най-често родители, когато стане въпрос за четене?
– «Моето дете знае буквите, но не умее да чете». Или: «Моето дете умее да чете, но не иска…»
– Правилно! «Умее да чете, но не иска». Много точна диагноза. Ще кажа, какво стои зад тези думи: такова дете не умее да чете. Защото да умееш е да искаш да четеш. Четенето не е свързване на срички в думи, четенето е разбиране на смисъл. Да се научиш да четеш, означава да разбираш, какво съдържа текста. Дете, което произнася букви, не чете, т. е. не вниква в смисъла. Просто озвучава символи на страницата от книга. Ако дете умее да чете, винаги ще иска да чете.
И ето, стигнахме до много важен момент. Работата е там, че в училището се учат много деца, които реално не умеят да четат и броят. Ако детето не разбива, какво чете, с всяка изминала година проблемите му нарастват като лавина. То не разбира условието на задачата. Не може да прочете страницата с домашната работа. Може да прочете символите на страницата, но не може да вникне, какъв е смисъла им. Затова не успява да работи с целия клас на урока. А му дават все повече и повече задачи! Следва недоверие към учителите, недоверие към родителите, разрушаване на самооценката… Ние опитваме да вложим в децата най-сложното и заради това безкрайно претоварваме програмите. А в действителност, децата имат проблеми с най-елементарни неща.
– Значи, всичко е просто? Ако дете има проблеми в училище, трябва да опитаме да го научим да чете?
– Не, точно това е сложното. Невъзможно е да научиш да чете, като му показваш буквите. Това е безполезно. Трябва да се формира смислова и въобразителна мускулатура с четене, както се формират мускули на атлет. За да се научи детето да си ВЪОБРАЗИ, какво чете. Но точно на това училището не учи.
За мен казват понякога, че «работя демократичен педагог». Не, когато работя с деца – успешни и неуспешни – ги прекарвам напълно авторитарно през разни изпитания. Само така може да се научи истинското четене – създаване на собствени образи и смисъл. За всяко дете измислям индивидуални сложности, такива, които са способни да разпалят хазарта му. Задачата трябва да е трудна, но при това интересна, с реално действаща интрига. Тогава в детето възниква интерес от трудностите.
– А може децата да не искат да четат по друга причина? Престанали са да възприемат книги и четене, защото живеят във визуален свят, сред компютърните игри? Може вече да не е възможно да се научат на четене?
– Когато педагози твърдят: «Ех, колко добре бихме ги научили, ако ги нямаше тези планшети!» – това за мен е диагноза за педагогическа некадърност. Действително, колкото е по-бедна обкръжаващата среда, толкова е по лесно на педагога. Когато конкурент е планшет с игра и детето не забелязва нищо наоколо – трябва много да се мисли. Как да съм по-интересен за детето от този планшет? Днес се занимавам с подготвителна група за детската градина. Колко разнообразни играчки има тази група! И чувам жалби: ако премахнем поне половината от тези играчки, колко по-лесни биха били заниманията. Прекалено много изкушения! Но тези изкушения за мен са предизвикателство. Какъв съм по отношение на тях? Мога ли да съм толкова интересен и дори по-интересен от играта в планшета? Ако не мога, не струвам пукната стотинка като педагог.
– Можеш ли да разкажеш, как четенето да е по-интересно за детето от компютърната игра?
– Разбира се. Първото условие е да се използват книги без картинки. За съжаление, в библиотеката на детската градина са само книжки с картинки. Да вземем «Вини Пух» и закриваме с ръка картинката. Първото вълшебство, което мога да направя, като погледна страницата, да превърна буквите в смисъл, които за детето са само точки и чертички. Чета: «Понякога, – казва Иа, – когато хората купуват чужд дом, в него е останал къс от другия, който не им е нужен, който с удоволствие ще върнат на бившия собственик». Извърших техническо чудо: превърнах символи в думи. Но когато ги прочитам, все още не са одухотворени, защото е специална функция на въображението, което действа едновременно. «Понякога»… – прочитайки го, правя пауза… може точно в този момент, до теб да стигне, какво означава «понякога». Понякога кажи, какво се случва с теб понякога. Представи си, че си дете…
– Понякога ми се иска да плача… Понякога ми се иска да слушам музика.
– Супер! Предложи две фрази, а чрез тези фрази думата «понякога» се одухотворява, изпълва със смисъл. Прочитаме думата «понякога» – и в нас се задвижва поредица от асоциации. За теб думата «понякога» е одухотворена и реална. Тя е проявена за теб. Това не може да се изобрази с никаква картинка, това си е твоя вътрешна работа. Има шестгодишни деца, които не долавят разлика между «понякога», «винаги» и «никога». Думата «понякога» не е проявена за тях. И трябва да се постараем да я проявим. По какво се различава четящото дете от нечетящо? В него с всяка прочетена дума бликват образи. И това става моментално. И с този изблик е свързана думата. Въображението на детето е спасително нещо. Ако се научим да използваме термоядрената му енергия, много ще стане възможно.
Детето в нашия свят се спасява с въображение. Но училището не се е научило да преобразува енергията на въображението в поучителни неща. Постоянно иска да им наложи нещо свое. Ние много малко се вслушваме в детските думи, не умеем да ги разбираме. Ето защо е толкова много необходима книгата в съвременния свят. Особено – книга без картинки. Защото, книга без картинки развива истински въображението. Докато четеш, създаваш в себе си постоянно герои и визуални образи. Друго дотолкова ефективно средство не е измислено от човечеството.
Това, което практикувам, наричам «надупчено четене». Какво се случва с теб, когато направя пауза и предлагам да продължиш мисълта? Твоето въображение се пробужда. По време на такива паузи, детето започва да възприема многомерно думата. Учи се да различава окончания и падежи. В него започва бързо да се развива синтактичен, орфографичен и смислов слух. Така започва да се учи да чете. А когато децата започнат да усещат текста, разбират, че е много по-интересно, отколкото да гледат кино. Четенето побеждава визуализацията, която през последните 30-40 години стана прекалено много. Но казвам благодаря на компютърните игри и на визуалната култура изобщо, че са създали това ниво.
– Сега стана въпрос за малките. Може ли да се научи да чете изостанал от горните класове? Понякога казват, че тинейджърите са вече осакатени от училищната система…
– Никой от нищо не е осакатен! В живота всеки от нас се сблъсква с различни практики: сред тях има правилни, неправилни, съмнителни… И какво? Нима си казваме, че сме осакатени? Практикувам «надупчено четене» и с големите. С тях не четем «Вини Пух», а най-неразбираемия (затова и най-скучен) учебника по физика. Най-интересното е – съдържанието на прочетеното се усвоява и запомня трайно, макар да не мислят изобщо за физика в момента.
– И последен въпрос: какво да правят родителите на двойкаджиите? Да очакват чудото да се срещнат с педагог, който да им помогне с детето?
– Родителите трябва сами да се научат на всичко това. На доста много могат да се научат сами. Колкото и критично да се отнасяме към училището, проблема на двойкаджията е в повечето случаи на родителите. Когато родителите не са уверени в себе си, предават тази неувереност на децата си. Казват: «Ние не успяхме, но той трябва да успее!» Всичко опира до готовността на самите родители, от време на време, да извършват подвизи. Тогава и в детето се появява стремеж към пробив, да превземе своя връх.
– За родители на двойкаджии най-големият подвиг е да вярват в своето дете…
– То трябва да усеща родителската вяра във всичко: в думи, в интонация, във възгледите. Най-лошото, което може да се случи, е да се правите, че вярвате в детето. Вярата трябва да е истинска. Това е главното.
Превод: Йосиф Йоргов
https://ecology.md/ru/page/a-zanimausi-tem-cto-vytaskivau-detej-iz-obrazovatelinoj-depressii2
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here:

Powered by Yosif