Насилието стана инструмент за комуникация

Published 17.12.2022 | By Йосиф

Насилието стана инструмент за комуникация, а умствено-дефицитните в парламента не само не вземат мерки, а и съдействат на проблема

Шофьор на градския транспорт нападнал пътничка, защото го подсетила, че в автобуса не се пуши. Наложило ѝ се няколко пъти да го подсети. Първата му реакция: да ѝ каже, че – ако не ѝ харесва – може да се качи на метро или да си хване такси.

Всички станаха комедианти…

И понеже на жената не ѝ харесало хем да ѝ пушат на главата, хем да демонстрират, че са над правилата, хем пък и да ѝ се подиграват, направила единственото, което все още можела – казала, че ще го снима и ще подаде сигнал.

Следващата му реакция – доста неизненадващо – да ѝ посегне и да се опита да ѝ вземе и счупи телефона.

В движение, което пък е опасно за всички в автобуса и всички в автомобилите наоколо.

Ще направя обосновано предположение, че същият шофьор поне два пъти през последния месец – по различни поводи – е казвал, с яд, нещо подобно на „съсипàха я тая държава“.

Проблемите тук обаче са два, не един. Причина—следствие. Следствието е, че мнозина се държат като шофьора. Причината – хората го оправдават, оприличават се с това, виждат себе си в неговата роля и има защо.

Та, проблем едно: поведението на шофьора – на толкова много нива. Посяга на жена. Още едно обосновано предположение ще направя и тук: на баче ти Киро от Люлин десет нямаше да посегне.

Че даже може и цигарата да си загаси, ако му беше направил забележка. После: на жена или не – посяга към чужд телефон, чужда собственост. Трето, в движение… що за шофьор? „Професионалист“?!?!

От Столичния градски транспорт казали, че шофьорът се усетил, че е направил грешка и сам им се обадил да им каже.

Казват: споделен грях – половин грях. Интересно: за коя от всичките грешки обаче е съжалил? Разкаяние или просто си пази работата? Кой знае? Да е жив и здрав и дано каквото там го яде отвътре, че да се държи така, спре да го яде.

Проблем две (много по-големият): поведението на хората, които четат новината и изразяват мнението си в негова защита с тъпи аргументи. Докато това е по-големият и нестихващ проблем, подобни изцепки ще се случват. Днес ще е шофьор посегнал, утре ще е набил, в други ден – прегазил. Насилието се приема като част от инструментите на комуникацията. И то не за сериозни неща, а за забележка, за политически спор, за елементарни и тривиални тъпотии. На Женски пазар един уби съседа си заради спор за врата. Застреля го. Заради ВРАТА!

Този шофьор – хем е нарушавал правилата, хем се репчил, хем и на агресия го избива. Не стига, че не е прав, ами и налита на бой да си защитава позицията.

Малоумните ни депутати междувременно нормализират това поведение със собствената си агресия, със собствените си подмятания, подигравки и заплахи, с агресивния си тон и най-най-вече (повтарям): заплахи! Хората виждат, че отгоре надолу това е нормата и я смятат за нормална.

Децата виждат възрастните и имитират, точно както обикновените хора виждат онези малоумници в парламента и имитират, защото си мислят, че е разрешено. Не само разрешено, но и се одобрява и стимулира.

Всеки малко по-фрустриран от живота загубеняк, който има запек или жена му му се е подиграла сутринта, ще агресира срещу някой по-слаб. А умствено изостаналите в парламента се радват на това поведение, защото чудесно ги устройва да управляват самоунищожаваща се тълпа, която никога няма да е единна.

Коментиращите масово защитават шофьора, нападнал жена. Нямал бил време да пуши и да ходи до тоалетната. Е добре, че не е извадил една празна бутилка, да си извади и… и да „иде до тоалетна“ в такъв случай.

Всяка професия има минуси. Някои професии имат повече. Ако бяхме злобари, щяхме да кажем на шофьора – както той казал на жената, че, ако не ѝ харесва, да хване такси или метро – да му кажем, ако не му харесва да е шофьор, да ходи да сади картофи; ще му е открито и просторно, ще си пуши когато си иска, няма и толкова стрес.

Ама не сме злобари, та няма да му го кажем.

По подобен начин се забелязва гравитация към малоумието у коментиращите насилието над жени. Тя какво била казала, че да заслужи шамарите…

Тая мания да се защитава агресорът, по навик, първо и преди всичко, на секундата… започва да излиза от рамките на нормалното и здравословното у цялото общество.

Наскоро една известна спортистка сподели, че е била обиждана и ударена (!!!) от съотборник. Надя Младенова. Причината е повече от малоумна – съотборникът ѝ в национала по карате спорил с нея заради статия за спорта при децата. Статия, която тя е писала в блога си. Статия за спорта при децата… Не знам колко по-тъпа причина може да има за един мъж да си изпусне нервите и да удари жена. Ето какво описва тя:

„Първата ми статия разглеждаше спорта при децата в карате и други спортове. Моя гледна точка за случващото се. В един момент осъзнах как той започва да спори с мен за тази статия. След като няколко пъти го помолих да спрем да говорим по темата, защото виждах, че се изнервя, той ме удари с опакото на ръката през лицето и ми сцепи устната. След това стана и си тръгна, псувайки“.

Толкова да си безсилен в спора, че да удариш жена?

Явно да.

Преди някой да си помисли дежурното: „е, таа шо чак сà го казва, а не преди пет години, когат се е случѝло?“, ще подчертая, че тя веднага е подала сигнал, писала е жалба, дала е показания, но пет години по-късно все още нищо не се е случило.

Тя пише: „И разбирам този страх, за 5 години аз не съм получила никакво решение за жалбата си. Как жените да се чувстваме в безопасност, като дори сигналите ни се игнорират? Как да се доверим на институциите като знаем, че някои хора се ползват с протекция? Как да споделяме, щом дори и жени ни съдят в интернет?“

А този сблъсък е причината тя да спре да тренира карате. Национален състезател се отказва от спорта. Трето обосновано предположение ще направя тук: онзи с шамарите (който – оказва се – даже не ѝ се е извинил), както и оправдаващите го са „патриоти“ (нямам по-големи кавички, за съжаление) и много милеят за българския спорт и славата на родината.

Има и още един „щрих“ в тая история: „И трите жени стояхме стъписани и не знаехме как да реагираме. И трите се разплакахме и като се успокоихме, поговорихме. И двете ми съотборнички предложиха да си мълчим и да не казваме на никого. Едната дори ми каза, че той не бил такъв, сигурна е, че той съжалява“.

Кой го знае дали съжалява? Поне се знае, че още не се е извинил, пък дали съжалява…? Важното е, че и тук коментиращият нашенец реши, че някак си ТЯ е виновна за това и си го е търсила. За помнещите под минута ще подсетя: причината за удара е бил спор за статия за детския спорт…

Александър Томов

https://novini.bg/bylgariya/obshtestvo/754827