Последни публикации
Брояч от 3.2006г.
7236002
Users Today : 3431
This Month : 83844
This Year : 373721
Views Today : 14453
Who's Online : 98

Какво ще стане човечеството след суровия експеримент над себе си

Какво ще стане човечеството, след суровия експеримент над себе си

Какво ще стане човечеството, след суровия експеримент
над себе си

Андрей Рогозянски
Какво обединява явления като увлечението по фентъзи културата, растежа на социалните мрежи, късните бракове, епидемията от наркомания и индустрията за подмладяване, привързаността към телевизора и ръста на потребителските кредити? Всичко това е проява на една тенденция, която психолозите и социолозите наричат „ювенилно общество” (в популярната литература често се говори за „инфантилизация”) Латинското juvenilis означава „юношески”, а ювенилизирането е ориентирането на човека към младежкото, юношеското възприемане на света  и поведение.
Ако „откриването на детството” в историческо измерение се е случило наскоро, в средата на края на 19 в., то юношеството се е забелязвало още по-малко. Едва в 60-70-те на 20 в.  Третата възраст между детството и зрелостта насочи вниманието върху себе си. Преди животът на възрастен започваше рано и за „преходен период” не е имало време. В най-големите по численост съсловия 12-летния подрастващ вече се е считал за работник, а на 16 г. всички са започвали трудовия си живот. Пълнолетието, отнесено условно към 18 г. възраст, е застигало повечето в положение на семейна отговорност, раждане и възпитаване на деца.
Новите обществени модели отместиха надалеч границите на живота като възрастен. В днешно време периода до 26 години все още е приемлив за отскок – небързащо шествие на младия човек по стъпалата на образователните учреждения, за мечти и проби. Почти навсякъде юношите и девойките в тази възраст си остават под родителска грижа като изпълняват облекчени и специално измислени за тях социални функции. Встъпването в брак не променя много картинката, тъй като раждането на децата се отмества за 30-тата година
Популярният афоризъм гласи: „Никога не е късно да направиш детството си щастливо”. В книгата на американския социолог Майкъл Кимел „Страната на момчетата – опасният свят, където момчетата стават мъже” се анализират резултатите от допитване на повече от 4000 млади хора на възраст от 16 до 26 години. Авторът признава, че по време на изследването е усетил съществуването на общество във обществото; където всичко е като в страната на огледалата. Съвременните млади хора възприемат съвсем различно действителността спрямо приетото от възрастните.
Времето на преход от детските игри до животът на възрастен не е фиксиран, анкетираните всъщност сами не знаят кога ще пораснат. Те не са деца, но не са и мъже, а „момчета” и живеят в особен игрови свят, независим от изискванията на родителите, свободен от отговорностите на възрастния, където бракът и раждането на деца се отлага, за да се концентрират върху развлеченията, докато всъщност се чувстват крайно неуверени и неуютно.
Възможно е за повечето изобщо да няма такъв преход и идеалът за „вечно младия” човек, приет в масовата култура да ги консервира за десетилетия в инфантилното и агресивно-безпомощно състояние.
Един от авторитетите на съвременната социална наука, професор Зигмунд Бауман, предупреждава за разкъсването на връзките. Според него „в сравнение с предишните поколения днес младите вече не могат да се разглеждат като „миниатюрни възрастни” или „бъдещи възрастни”, нито дори „все още неузрели, но непременно ще узреят като нас”
Това не е познатото старческо поучаване на младите, а констатация за сериозна заплаха. Как би изглеждало бъдещо общество, в което едно поколение отказва да смени другото?  Как се съотнасят зрялото и детското и какво помага на едното и другото да действат позитивно заедно?
Детското в света на възрастния
За никого не е тайна, че детинството само по себе си не е недостатък. Любознателност, непосредственост, доверие и дружелюбие са несъмнените плюсове на детството и неговата добродетел. Като започнем от епохата на Просвещението с увереността на чешкия педагог-хуманист Ян Амос Коменски, че в Божиите очи еднаква ценност имат  и плодника, и цвета, и узрелия плод, която ражда периода на увлечението по педагогическата работа и романтизиране на детството. На децата се възхищават и за тази загубена първозданна чистота тъгуват – „Кой от нас не е съжалявал някога за тази възраст, когато на устните е вечно усмивката, а в душата – винаги мир?” (Жан-Жак-Русо)
Действително, светът на възрастните е прекалено често жесток, егоистичен, прагматичен. При това далеч не всеки възрастен може „да бъде зрял”, „да взима решения”, „да слуша и вижда”, „да анализира” и „изглажда отношения” – качества, който най-често се дават за пример на децата. В монографията по психология на индивуалността Гордън Олпорт признава: „Не всички възрастни достигат пълна зрялост. Те са израснали индивиди, чиято мотивация все още мирише на детска стая. Не всички възрастни управляват поведението  си на основата на ясни разумни принципи”.
Момчетата и момичетата порастват, придобиват пари, вещи, статус, права, но обществото е пълно със себелюбиви и нещастни хора. Май сатиричния френски писател Жилбер Сесбро е прав като казва, че юношата се превръща във възрастен, когато най-накрая осъзнава, че на света не съществуват възрастни.
Евангелието говори за детството като за условие в християнския живот и спасение: Исус повика децата около себе си и  каза на множеството: истината ви казвам, ако не сте като децата, няма да влезете в Царството небесно (Мф 18:2-3) Много велики хора – от Леонардо и Моцарт, до Айнщайн и Дали , са запазвали в себе си нещо детско. Дикенс, Достоевски, Чехов, Юго извеждат в героите на своите произведения чертите на неугасеното детство. Един от най-известните и ярки примери е образа на княз Мишкин, „идиота”, който с жизнения си опит е близо до детството, но с искреността на убежденията си взривява еснафската самоувереност и самоуспокоеност.
При друг „идиот” – Форест Гъмп от едноименни филм на режисьор Робърт Земекис, детството е трудно, с вродена инвалидност, съпроводен постоянно от насмешките и подигравките. Въпреки това момчето запазва добротата и откровеността си. Когато „нормалните” му връстници поразстват, изпълнени с цинизъм, живеещи празен и пуст живот, Форест запазва вярата в приятелството и любовта, в нуждата да прави това, което смята, че е длъжен. И тази детинска черта в характера му няма нищо общо с инфантилността. Напротив, всеки път Форест излиза с чест от най-трудните ситуации, стигайки до успех там, където всеки друг отдавна би отстъпил.
Целенасочеността му привлича около него хората и той, умствено изостаналият според медицинските заключения, не излязъл от детството, демонстрира способност да възкръсва надежди и поправя разбити съдби. С търпение той връща любовта на тази, която се е отчуждила от  него като от непълноценен. Отношенията му с малкия й син са белязани с близост и взаиморазбирателство. Така „вечното дете” може много да спечели в сравнение с външно благополучните хора, като изобличава и опровергава видимата обосновка на обществените норми.
Възрастното в света на децата
Типът „вечното дете” се допълва от „малките възрастни” – случаите на надареност, талант и дори героизъм, проявени в детските години. Известно, че Шопен свири пред публика на 8 г., Р.Щраус и Й.Хайдн съчиняват музика от 6 г. възраст, Пушкин е пишел стихове на 8 г. на френски език, А.Грибоедов на 11 учи в Московския университет, Гьоте за своите 13 г. е владеел 6 езика, а И.Репин на 6 г. е рисувал добре с бои.
При критични обстоятелства – болести, война, децата порастват особено рязко. Един от героите на Великата отечествена война в Русия е Ю.И.Жданко си спомня: „Правех това, което възрастните не можеха, а ситуациите, в които възрастните не можеха да направят нещо, а аз можех, бяха много” Трудно е да се повярва, но през 1942 г. 11 г. Юра е бил възпитаник на разузнавателна рота, партизанин, изпълнявал е задачи на щаба, скачал е с парашут в тила на противника, бил е водач из познатата му белоруска земя, когато тя се е освобождавала от хитлеровците.
Подобни примери не са единични. Стотици деца по различни начини са намирали възможност да са в действащите части и в партизанските дружини, за да се бие наравно с възрастните срещу врага. Момичетата са си надписвали нужните години, за да бъдат медицински помощници на фронта.
В изкуствения рай
И така, младото поколение подава ръка, прави усилие над себе си, за да продължава историята да тече непрекъснато, когато възрастните подготвят нужното, за да предадат достойно щафетата. Но нещо се пречупва във наложилият се с векове механизъм, и детското престава да търси опора във възрастното, когато то категорично не иска да прояви зрелост. След Втората световна война юношеството и детството се фетишизират, прикрепва им се свойството вечна инфантилност и детинство. Известният испански философ Ортега-и-Хасет отбелязва във „Въстанието на масите” : Вероятно това е най-нелепото и уродливо отроче на времето. Възрастните се наричат млади, тъй като знаят, че младежта има повече права, отколкото отговорности; че тя може да отложи изпълнението на отговорностите за неопределено време, за когато „съзрее” . Младежта, като такава, винаги е смятана за освободена от задължението да прави нещо сериозно, тя винаги е живяла на кредит”.
Явлението, наречено „младежка революция”, е взривна еманципация при обща преоценка на ценностите. От другата страна нан завесата, в СССР ювенилизацията на обществото придоби свои особености, въпреки че се случва в същите времеви рамки.  След възстановяването от войната започва остро да се усеща засичане в определянето на целите. Съветското общество открива, че условно казано то „няма за къде да бърза”. Липсата на противоречия и постепенното повишаване нивото на живот, плътната идеологическа опека поражда особен тип социален инфантил – човек с неголяма материална привързаност, но с интерес към кулкурата и технократската романтика.  Дискусии между физици и лирици, туристически клубове, строителни отряди…
Постепенно социологията в СССР започва също да отбелязва „подмладяването” на обществения живот – много по-късно влизане в трудовия живот и в брака, увеличаване на разводите, абортите, тенденция към снижаване на отговорностите, по-лек живот и т.н. Когато в края на 80-те група изследователи провежда неврофизиологическо изследване на възрастното население на Москва се оказва, че значителната му част е в състояние на психологическо юношество, много възрастни хора имат детска или юношеска енцефалограма, зрелостта става диващина. „Страната  вече напомня на разраснала се детска градина”, резюмира по този повод сътрудника на Руския институт по културология Олег Румянцев.
И защо в общество на благополучие се откриват признаците на презрялост и гниене? Да отговори на този въпрос се е опитал да отговори на времето си Джон Келхун, английски етолог (наука за поведението) като провежда добилия известнот експеримент. В рамките на проекта „Вселена 25” е изграден изкуствен рай – стенд, където се поддържа постоянна комфортност с температурата, осветлението, влажността и чистотата, а храна и вода имало в изобилие.  Населили това място с 4 семейства мишки и ги оставили свободно да се развиват. В този изкуствен рай поводи за борба за съществуване е нямало и закономерността в развитието на популацията се е диктувала изцяло от особеностите в поведението на този вид животни. Резултатът е шокиращ. Първоначалният буен растеж на мишата колония е сменен със застой. В един момент малките участници на експеримента буквално се пренаситили и започват да действат против естествените правила, свойствени на вида в природата. Появява се група на отхвърлените, станали обект на агресия, в  групата на самците се отделят „красивите”, занимаващи се изцяло със себе си.
Самките изведнъж снижават репродуктивността си, сред тях забележимо се появяват самотни самки и самки-отшелници. Все повече животни влизали в числото на „отклоняващото се поведение и апатия”.  Ведно с изобилието на храна процъфтява канибализма, противоестественото влечение към своя пол. Самките отказвали да възпитават малките и ги убивали. Участвалите в експеримента умирали стремително и на 1780-я ден умрял и последният обитател на „рая на мишките” Опитът се повтарят многократно. Келхун се стреми да усъвършенства стенда, за да се изключат страничните или случайни фактори. Но краят бил печален – независимо от всичко, популацията измирала. Цифрата 25 в названието на проекта „Вселена 25” посочва последният от поредицата опити.
Разбира се, мишките и хората не са равни в света на живите същества. Животът на хората е много по-сложен. И все пак сходството на някои явления поразило авторите на изследването. Мишата колония измирала от това, което може да се нарече „доминиране признаците на незрялата особа”. И това е строго научното, в рамките на биологията, определение „ювенилизация”. Повечето мишки не искали да бъдат възрастни, да действат отговорно и загивали заради това.
Експериментът на Дж.Келхун бил важен с това, че моделира процесите в човешкото общество, което според общото мнение днес е във високите фази на цивилизационното развитие, благоустройство и определеност, а заедно с това изпитва и последствията от градската скука и асоциалното поведение. Съществата от подопитните популации не са знаели и не са можели да знаят думата „регрес”, тъй като не са надарени с човешки разум и способности. Няма как да попиташ мишките защо са толкова нехайни и разбират ли, че всичко това ще свърши лошо за тях. Но парадоксът е в това, че сред съвременниците ни от 21 в.също ще се открият малко хора, които да отговорят на тези въпроси пред лицето на регреса и при порочния кръг на антисоциалното поведение и апатия, в който все повече втъва човечеството.
Цивилизацията Невърленд
В какво се проявява ювенилизацията (инфантилизация) и как изглежда обществото инфантили на прага на катастрофата? Безусловно, присъщи са му много отрицателни качества : незрелост, готованство, липса на трудова мотивация, хаотично в поведението при водеща потребност от удоволствие и развлечение. В бита „възрастните деца” са капризни и егоистични, обичат скъпите новости,  компютърните игри и казват за женитбата и раждането на деца „още не съм готов/а”. В политиката детското светоусещане предполага предварително някой (възрастните там – цар, родители, правителство, чиновници, училище) да се грижи за теб. А това не е детството, което благославя Христос и което е признак за жива и открита душа.
Цифрата на хората, наричани „възрастни деца” непрестанно расте. Типът на инфантила е подробно описан  и са посочени многото фактори за формирането му. Аудиторията на съвременните списания и психологически консултации предупреждава старателно да не се опитвате да градите отношения с носителите на „синдрома на Питър Пан” – вечното момче от страната Невърленд. Но въпреки повсеместната критика на инфантилизма, решаването на проблема си остава извън рамките на съвременното разбиране за света, в което хората психологически се усещат все по-млади и по-млади.
Причините за инфантилизма не се изчерпват с грешките във възпитанието или слабата морална регулация на поведението. Порицаването и призивите са безполезни в известна степен, тъй като цялата съвременна атмосфера е пропита с инфантилизъм, а „ерозирането” на зрелостта, загубата на авторитета спрямо възрастните, също се случва стремително. Днешното общество не се притеснява от живота на кредит, стреми се да утоли всички едва зародили се желания. То е заразено от „неофилия” и всяка нова придобивка скоро губи своята привлекателност и непрестанно се „ъпгрейтва”. То няма сили да се откъсне от отчуждените и лошо работещи институти по образование, затова бълва нови и нови поколения инфантили. Като цяло обществото ни проявява незрялост с тоталната си зависимост от средствата за масова информация и това, че се крие зад обезличената социална роля, модата и различните мнения.
Мъдростта на съвремието ни е  заменена  с „адекватност” и „актуалност” , т.е. вниманието се приковава към социалните иновации. „Да си в течение” е по-важно, отколкото да имаш опит и принципи. Петдесетгодишните и дори 60-годишните трябва да усвояват мобилния телефон и компютъра, да вникват в многочислените „опции”, да се включват във водовъртежа от намаления и цени, ипотечни и кредитни договори, туристически дестинации и ресторантско обслужване, нови и невиждани в целия им предишен живот стандарти и удобства.
И заедно с всичко това от младите се заимстват цели пластове идеи и оценки. В интериора на банковия офис и търговския център младежите в ярки маркови дрехи играят ролята на проводници и водещи в света на актуалните новости, отнасят се като снизходителни учители и съветници спрямо недоумяващото старшо поколение.
В същото време нито способността за кариеризъм и печелене на пари, нито умението да се ориентираме в начините за постигане на социален успех, нито позитивното мислене и високата самооценка, са синоними на зрялата личност. Човек става зрял, когато постига нравствена опора в себе си, установява всестранна връзка със сътворения свят и идва до есенцията на убежденията, свойствена за чистото, искрено по детски сърце.
Такава опора човек придобива в Бога, в Църковния живот, където хората от различни възрастни и с различни характери се усещат еднакво по детски насочени към Небесния Отец, грешките и недостатъците на зрелостта се заместват и опрощават от снизхождението Му. Като изберем за себе си истинното детство с неговото доверие, откритост и изпълнение на Божествените задания, ние ще се освободим от инфантилизма.
Превод и предложение: Анита
http://foma.ru/vselennaya-26.html
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here: