На всеки е нужен такъв човек

На всеки е нужен такъв човек

Published 17.06.2023 | By Йосиф

На всеки е нужен такъв човек…

Казват, в света има специален човек.

Този, който сяда редом в маршрутката, когато живота ти е намислил да рухне изведнъж, когато личният ти кръст стане прекалено тежък, за да продължиш да го носиш. Когато ръцете ти треперят – а гласът, навярно също ще трепери, ако не бе буцата в гърдите и не дава да говориш. Когато всичко е мътно и става без значение; когато връзките се късат като нишки, а изглеждалия намерен смисъл – изглежда глупава измислица, оправдание за собствената безполезност. Точно в този момент, особен човек сяда редом. Мълчаливо те гледа, а после казва нещо просто, но необходимо до болка, до благодарен смях. Такова, което ти дава сили да изминеш още няколко дни.

Ти се усмихваш и дори се шегуваш. Прикриваш срамежливо лице с двете доскоро тресящи се ръце, опитвайки да скриеш неловката си, но явна съкрушеност, толкова отчетливо забелязана от съседа. Но в дълбините на душата знаеш, че никой не те осъжда. И ти олеква от това.

Човекът слиза с теб на спирката. Понякога те изпраща до вкъщи, а после, както се полага на всички творящи добри дела, продължава нататък по света. Да помага на останалите обречени.

Скоро го срещат някъде другаде. Намира изплакани и празни, но решителни в собственото си унищожение. Изгорели вътрешно, натъпкани, изпълнени докрай с болка. Те безмълвно мерят с крачки, безволно криволичейки към края на пътя си.

Човекът ги застига накрая. Този край може да е всичко – високо здание или алея в любим парк, улица в центъра, врата на вход… Всеки си има свой край.

Но точно там среща човека. Слънчев по природа, с приглушена светлина в очите, който произнася:

– Мога ли да помогна с нещо?

И хората не могат да му откажат. Враждебните първоначално, затворили се в себе си и в собственото отчаяно нещастие, изведнъж отговарят, отваряйки се за обикновен минувач.

– Да, можете! – така отговарят в повечето случаи. А мнозина, малко по-късно, добавят: – Направете… каквото и да е. Разкажете нещо, докоснете ме… Само не ме оставяйте сам. И много моля, да не се окажете крадец, нито нищожество, нито измамник. Да не се окажете лош. Няма да мога да го преживея.

И болката се излива. Залива като огромна вълна, а тялото заедно с душата се сгърчва – и треперят. Отчаяните се задавят от ридания и собствената безнадежност, от поглъщаща и безпросветна тъга. И се притискат в човека. А той, изпълнявайки молбата им, отчаяния стон, ги прегръща с топли, грижливи ръце и ви залюлява, без да ви пуска, както загубили се деца. Не пуска човека дотогава, докато ярката болка избликнала изведнъж навън, не напусне измъченото сърце. Докато спокойствие родено през детството не обгърне съзнанието му, докато не спре нервното треперене.

После човекът се извинява и извинява: за сълзите и моментната слабост, за житейските разкази, за ненавист и за болка. За всичките пороци, от които толкова се срамуваме, но ги има във всички. А хората, приети, успокоени, се стараят да живеят отново. Ако не е заради себе си, поне за тези, които като Човека, не ги е зарязал в тъмен час. Отново вярват в доброто – и съвсем мъничко, в чудото, нали такива спасители са нещо като небесен подарък. Те повярват в себе си, а понякога дори, че могат да станат също такъв Човек, който не е безразличен към чуждата бездна.

Нали отчаяните хора се нуждая от някой, който да е редом, когато им свършват силите. Някой, който да застане като стена пред края на пътя, когато целия свят е избледнял, а бъдещето – радостното, яркото – се е разпаднало като къщичка от карти.

Всички се нуждаем много от такъв човек.

А подобни хора биха били много, ако всеки се реши да е такъв за другите.

Автор: Елена Корф
Превод: Йосиф Йоргов

https://www.cluber.com.ua/lifestyle/psihologiya-lifestyle/2023/06/govoryat-v-mire-est-osobennyj-chelovek-on-poyavlyaetsya-ryadom-kogda-vy-otchayalis/