ЩО Е ИСТИНА?

Ето един въпрос, на който общо взето трудно се дава еднозначен отговор, защото се търси истината от гледната точка на всеки един индивид. И доколкото всеки индивид е различен от другите, получават се и различните истини. Но ако се погледне на света като на единен организъм, с единни цели и тясно преплетени интереси, тогава е много лесно да се даде определение за истина.

Ако започнем с определението, че истината е обективно отражение на действителността, то е очевидно, че е възможна само ЕДНА АБСОЛЮТНА ИСТИНА – Цялото или Вселената. Под определението Цялото разбирам Бог – Върховният Абсолют, но избягвам това название, тъй като всеки влага различен смисъл и има различна представа за Бога.

Всички останали истини са части от единствената абсолютна истина и затова можем да ги наречем частични (относителни) истини. Тъй като истините (дори абстрактните) отразяват действителността в пространството, то ще си позволя да използвам измеренията на пространството за категоризиране на различните видове истини. Всеизвестни са три основни измерения, като посоки (координатната система) и четвърто измерение – времето. Що се отнася до пространствените истини, мога само да кажа, че са доста разнообразни и зависят от етапа на развитие в съответната звездна система. Например, логическото мислене в другите галактики в някаква степен се различава от нашето и това се определя от принципа на разнообразието.

Що се отнася до видовете истини, зависими от времето, съвсем естествено е да различаваме минали, настоящи (актуални) и бъдещи истини. Мисля, че това деление ще се приеме доста трудно от хората, привикнали да абсолютизират истините. Преходността на истините ще обърка доста техните представи за действителността, но да се надявам, че с времето всичко ще си отиде по местата.

Ако разгледаме пространството като сбор от постоянно движещи се обекти, то е очевидно, че във всеки един момент конфигурацията им се мени – променят се разстоянията между обектите, съответно се променят и взаимодействията между тях. Следователно всички конфигурации, съществували до този момент, са вече минали истини, те вече няма да се повторят никога в същия вид, тъй като във Вселената всичко е подчинено на спиралата. За съжаление, човечеството е затънало до гуша в минали истини и трудно осъзнава промените, налагани от времето.

Ползата от миналите истини е да се учим от тях, да разбираме по-добре актуалните истини, и да направим опит за прогнозиране на бъдещите истини. Но в никакъв случай не трябва да се опитваме да приспособяваме настоящето към изпитани и проверени модели от миналото, защото по този начин предотвратяваме промените, налагани от времето. Те се натрупват и вместо преходът да стане плавно и естествено, промените стават скокообразно – това често се възприема като някаква катастрофа. Прогнозирането на бъдещето, базирано на сегашните илюзорни представи на човечеството в материалния свят, е доста трудно и най-вече неточно.

Освен колективна истина съществува и индивидуална, защото освен общите, всеки има свои енергии, своя аура, която взаимодейства с всичко съществуващо и предизвиква съответните следствия за всеки един индивид. Ако се замислим над тези взаимодействия, би трябвало да стигнем до извода, че колкото повече се съобразяваме с чуждата истина, толкова позволяваме да бъдем потиснати и ограничавани. Обратно, ако не се съобразяваме с взаимодействията около себе си, ставаме прекалено консервативни и не се променяме с времето, което също води до страдания. Следователно, трябва винаги да се стремим към мярката, към златната среда. И да не забравяме, че нашите представи са само наши – те с нищо не са по-добри от представите на другите хора.

Когато стане въпрос за истината, неминуемо се стига и до противоречията. Обективно погледнато, противоречия не съществуват. Но независимо от това ще се опитам да разгранича два вида противоречия, според общоприетите понятия. Обективни противоречия са: магнитните полюси – при тях съществува така нареченото единство на противоположностите и не е възможно съществуването само на единия полюс, отделно от другия. Същото може да се каже и за противоположности от типа ден – нощ, лято – зима и др. – илюзорни противоречия, получаващи се в резултат на разлики във времето. Всички останали противоречия, с които се сблъскват хората, са субективни и са в резултат на недостатъчни знания за действителността – т. е. не се познават свързващите елементи (истини) между забелязаните субективни противоречия.

Прието е да се смята лъжата за противоположност на истината. Лъжата е умишлено разместване на обективната действителност. Независимо дали истините са разместени пространствено или времево, може спокойно да се каже, че каквато и да е лъжливата конфигурация, тя със сигурност или е била вече истина, или ще бъде някога. В този смисъл всички истини са относителни лъжи и всички лъжи са относителни истини. Ако една истина е установена в настоящия момент и ние започнем да твърдим това, нищо чудно да твърдим лъжа, понеже установената истина вече е станала минала истина. Често се случва и обратното – да кажем някаква лъжа и след малко тя да се превърне в истина. Всичко това е доста условно (относително), както вече отбелязах. Защото времето, за което се променят истините, има един много широк диапазон от стойности – зависещи от големината на относително самостоятелната цялост, която отразява дадената истина. Микроскопичните частици имат собствена честота на трептене, която се изразява в милиарди, т.е. частицата се променя милиарди пъти в секунда. А космическите обекти са подчинени на ритъм, който прави един завършен цикъл за милиони и милиарди години. Следователно истините се променят в един почти безкраен диапазон: от невъобразимо бързите промени, до промени, които не могат да бъдат проследени или забелязани по време на един живот, или дори на много поколения наблюдения в материалния свят. Необходимо е обаче всяко човешко съзнание да знае преходността на истините и да се съобразява с тях – това е един от начините за избавяне от натрупаните илюзии. С казаното дотук, съвсем не се опитвам да оправдая лъжата и да омаловажа нейното значение. Каквато и да е нейната основа, в човешките взаимоотношения тя остава порочно явление (добавя хаос) и се явява умишлено увеличаване на и без това огромното количество илюзии в представата за действителността.

Неделимо свързано с истината е и въображението. Независимо, за какво въображение става въпрос – творческо или фантазиране (мечта), не могат да му бъдат прикачени определения от рода на реалистично, нереалистично, възможно, невъзможно или празно фантазиране. Защото, както и лъжата, която е производна на въображението, не може да бъде измислено нищо нереалистично. Въображението се развива трудно, всяко едно прераждане добавя по нещо ново.

Откакто свят светува, методът използван за уточняване на истините се нарича съмнение. И както всяко нещо, доведено до крайност (нарушено равновесие), така и прекаленото съмнение доведе човечеството до задънена улица. Много по-правилно е съмнението да се разглежда като единия полюс на една цялост, другият полюс на която е вярата. Това единство, съмнение-вяра, е спасението (за тези, които могат да поддържат такова единство в съзнанието си) от илюзиите и дава възможност за нов поглед към света. Еволюционното развитие преминава през етап, когато мисленето, логическата обработка на действителността, все още се нуждае от опорни точки – базови истини – така посредством съпоставяне, сравнение и анализ може да бъде изследвана всяка нова истина. За много хора този етап на развитие е приключил, но те продължават по силата на мисловната инертност, да търсят тези опорни точки при изграждането на своето отношение към действителността (мироглед).

Развитието на човечеството е вече в такава фаза, че е крайно време всички да се научат да мислят многопланово. Раздутото съмнение има пагубен характер – отхвърля всичко, в което се наблюдава относителност и неустановена точно конфигурация (определение). Моето пожелание е: всички хора да осъзнаят относителността, многопосочността и взаимозависимостта на всичко съществуващо, за да могат да развиват по-нататък своите способности. Необходима е целенасочено изграждана готовност на всичко съществуващо да се гледа като на работна хипотеза, за да бъде възможно постоянното обновяване на мирогледа.