За какво плачат децата и не разказват на родителите

Published 27.10.2022 | By Йосиф

За какво плачат децата и не разказват на родителите

Вчера бе най-тежкият ден в живота ми! Да! Толкова болно не ми е било никога, нито през детството, нито по-късно…

Разхождахме се с най-малката Танечка, след това нещо правех вкъщи. Дойде си от училище Варвара, малко по-късно се прибраха от градината и двете средни. Всичко, както винаги.

Вечерта, момичетата се скараха, разкрещяха се, аз „креснах“ за да мирясат. Изобщо, обичайното.

От работа се върна съпруга, помири всички, стопли ги (умее го). Момичетата му споделиха соите малки беди, обиди. И забравиха всичко веднага. И отново любов, смях, игри.

Само най-голямата, Варя, беше някак много тъжна. Гледаше ме с печални очи и като че ли искаше да ми каже нещо.

„Варя, искаш ли да си поговорим?“ — питам аз. „Да, мамо!“

Отидохме в друга стая. Седим — мълчим. Само че забелязвам – очите ѝ се пълнят със сълзи. „Е, казвай, дъще, не мълчи…“

И Варя заговори… „Мамо, знаеш, обичам те много… Но сега не беше права… Нали мога да кажа, че не си била права?“ — „Можеш, Варя!“

„С момичетата се скарахме, а ти каза „да престанем и да се махаме от кухнята“, а дори не запита, какво се случва. Аз ги молих да помогнат, да почистят. А те се глезят. Толкова се разстроих! А толкова ми се искаше да ме прегърнеш! А ти се сърдиш“.

Прегърнах дъщеря си. „Прости ми, Варенка!“

А тя продължаваше да говори. Да говори… Това, което никога не съм знаела. За което дори не съм помисляла. Макар да съм си въобразявала, че имаме най-близки, доверителни отношения.

Говореше и изливаше всичко, което се е трупало с години в нежната ѝ душа, цялата болка, която майка ѝ, обичаща я безумно, и е нанесла.

Разказваше за някакво пате, което е изрязвала дълго и старателно на пет години, за да ми го подари и да ме зарадва. А аз съм я наругала за разхвърлените изрезки и лепило по пода. Оказва се, тя дълго е спала с него под възглавницата и е тъгувала, че такова пате не е нужно на майка ѝ.

Разказваше, че когато се родила Сонечка, е искала да бъде отново малка. Защото съм прекарвала с бебето през цялото време. Че ѝ се искало, да я взема на ръце и да я целувам по главата… И дори се опитвала да „си смуче пръста“ „като бебето“… А аз съм била строга: „Не се втелявай!“

Разказа, как някой я обидил в училището, а ѝ се искало да ми се оплаче, да ми разкаже. А аз съм била заета с нещо и съм я отблъснала с: „После!“

Как направила по трудово обучение фигурка и бягала в къщи за да ми я подари, а аз съм я наругала за тройка. И фигурката така си останала в чантата.

Разказа, че съм много добра, но избухлива. И често се качва в леглото си, за да си помечтае, винаги да съм спокойна, ласкава. А още мечтае, заедно всички да правим торта. И дори цялата кухня да е оплескана с брашно и тесто, но затова пък е весело.

И как ѝ е болно, когато се скараме с баща ѝ: „Нали сте толкова добри и се обичате… Никога, чувате ли, никога не се карайте!“

И много друго каза… А аз седях и слушах… И вече моите сълзи течаха.

„Майчице, да не се обиди, че ти казах всичко това? Отдавна ми се искаше, но се опасявах, да не те разстроя! Ходих в църква и разказах всичко на Бога. Разказах ти всичко и така ми олекна!“

Не, дъще любима, не се разстройвам. Просто ме боли. Боли, колко бързо съм забравила, какво ми е било в детството ми.

Как сама съм плакала, когато работещите и вечно заети родители нямаха време да ме изслушат. И нощем изплаквах бедите си на плюшеното куче Бим.

Как на шест години исках да подаря на родителите си за Нова година направената от мен картонена къща. Радостно хукнах да подарявам, а те имаха някакви проблеми и ме натириха: „После! Иди си очисти стаята!“ А как ридах прегърнала тази къща.

Щом плачех за нещо, ме отрязваха: „Престани веднага! Това са глупости!“ А за мен не бяха глупости, разбирате ли?!

И си обещах, с моите деца да е различно. Всичко! По-различно!

Как ние родителите бързо забравяме всичко! Какви важни, умни, строги ставаме. Какви бездушни! А как нараняваме децата си, също както са ни наранявали нашите родители — случайно, без да помислят. Защо преставаме да разбираме, че важното за нас, може да не е важно за децата ни? Защо не ги слушаме?

Варенка, мила! Ти порасна! Ти си на цели десет години! Вече не ме виждаш като „прекрасен свят“, както виждат малките майка си. Виждаш ме такава, каквато съм, с всичките ми недостатъци! Благодаря ти за това! Вече трябва да се уча да съм майка на големи деца.

Чух те! Много ми помогна! И искам да знаеш. Ти и сестрите ти са най-прекрасното нещо в живота, което имаме с баща ви. Толкова искаме да сте щастливи. И повече да няма поводи за такива разговори.

Седяхме дълго с дъщерята прегърнати, разказвахме си разни неща… плакахме… Цялата вечер ревахме.

Да! Това бе най-тежкия ден в живота ми. Но едновременно, и прекрасен! Ден от нов живот, в който ще се старая, ДА ВИ ЧУВАМ, мои скъпи момичета.

За лека нощ ги прекръстих, целунах ги по челата. „Прости ми, Варенка!“ — прошепнах на голямата. „Майчице, толкова те обичам!“ — промърмори в съня си.

Автор: Елена Кучеренко
Превод: Йосиф Йоргов

http://www.cluber.com.ua/lifestyle/psihologiya-lifestyle/2022/10/o-chem-deti-plachut-i-ne-rasskazyvayut-roditelyam/

За какво плачат децата и не разказват на родителите

За какво плачат децата и не разказват на родителите

За какво плачат децата и не разказват на родителите

Вчера бе най-тежкият ден в живота ми! Да! Толкова болно не ми е било никога, нито през детството, нито по-късно…

Вечерта, момичетата се скараха, разкрещяха се, аз „креснах“ за да мирясат. Изобщо, обичайното.

От работа се върна съпруга, помири всички, стопли ги (умее го). Момичетата му споделиха соите малки беди, обиди. И забравиха всичко веднага. И отново любов, смях, игри.

Само най-голямата, Варя, беше някак много тъжна. Гледаше ме с печални очи и като че ли искаше да ми каже нещо.

„Варя, искаш ли да си поговорим?“ — питам аз. „Да, мамо!“

Отидохме в друга стая. Седим — мълчим. Само че забелязвам – очите ѝ се пълнят със сълзи. „Е, казвай, дъще, не мълчи…“

И Варя заговори… „Мамо, знаеш, обичам те много… Но сега не беше права… Нали мога да кажа, че не си била права?“ — „Можеш, Варя!“

Прегърнах дъщеря си. „Прости ми, Варенка!“

Говореше и изливаше всичко, което се е трупало с години в нежната ѝ душа, цялата болка, която майка ѝ, обичаща я безумно, и е нанесла.

Разказа, как някой я обидил в училището, а ѝ се искало да ми се оплаче, да ми разкаже. А аз съм била заета с нещо и съм я отблъснала с: „После!“

Как направила по трудово обучение фигурка и бягала в къщи за да ми я подари, а аз съм я наругала за тройка. И фигурката така си останала в чантата.

И как ѝ е болно, когато се скараме с баща ѝ: „Нали сте толкова добри и се обичате… Никога, чувате ли, никога не се карайте!“

И много друго каза… А аз седях и слушах… И вече моите сълзи течаха.

Не, дъще любима, не се разстройвам. Просто ме боли. Боли, колко бързо съм забравила, какво ми е било в детството ми.

Как сама съм плакала, когато работещите и вечно заети родители нямаха време да ме изслушат. И нощем изплаквах бедите си на плюшеното куче Бим.

Щом плачех за нещо, ме отрязваха: „Престани веднага! Това са глупости!“ А за мен не бяха глупости, разбирате ли?!

И си обещах, с моите деца да е различно. Всичко! По-различно!

Седяхме дълго с дъщерята прегърнати, разказвахме си разни неща… плакахме… Цялата вечер ревахме.

Да! Това бе най-тежкия ден в живота ми. Но едновременно, и прекрасен! Ден от нов живот, в който ще се старая, ДА ВИ ЧУВАМ, мои скъпи момичета.

За лека нощ ги прекръстих, целунах ги по челата. „Прости ми, Варенка!“ — прошепнах на голямата. „Майчице, толкова те обичам!“ — промърмори в съня си.

Автор: Елена Кучеренко Превод: Йосиф Йоргов

http://www.cluber.com.ua/lifestyle/psihologiya-lifestyle/2022/10/o-chem-deti-plachut-i-ne-rasskazyvayut-roditelyam/

Автор: Елена Кучеренко
Превод: Йосиф Йоргов