Защо сме все недоволни от живота и носим недоволството си с гордост

Защо сме все недоволни от живота и носим недоволството си с гордост

Published 23.01.2024 | By Йосиф

Въпрос за 100 хиляди лева: Защо сме все недоволни от живота и носим недоволството си с гордост

„Всички хора по света търсят щастието, само българинът търси кусури.“ Това написа Иво Сиромахов в профила си във фейсбук. И аз се замислих. Ами прав е. Ние все сме недоволни.

Ако асфалтират улицата, защо са я асфалтирали. Асфалтът не бил качествен, дърветата изрязали, лампите къде са ги сложили… Ако завали сняг, защо вали. Ако не завали, защо не вали…

И така – години, години наред, живеем доволни в собственото си недоволство. То не води наникъде – т.е. няма ползи от него. Но пък ни зарежда някак позитивно. Като горещо кафе рано сутрин.

Пускаме машината, слагаме две захарчета и после отваряме телефона. И започваме да недоволстваме. Да хейтим. Да мърморим. За каквото се сетим – независимо от темата, независимо от връзката ни с нея. След това затваряме телефона и се чувстваме някак вдъхновени, доволни, все едно сме свършили голямата работа.

Не знам на какво се дължи. И защо си го причиняваме. В подобно поведение и отношение към света и живота няма нищо вдъхновяващо., но ние продължаваме да се влачим по дъното на нашето недоволство десетилетия. Не създаваме, не градим, не сме горди с постиженията на другите, ние сме недоволни, дори зли на моменти, злобни. А нямаме повод за това. Животът ни е дал прекрасно място, на което да се родим и да реализираме себе си. Дал ни е красива природа, в която четири сезона се сменят и създават условия за туризъм, земеделие, икономическо развитие. Ние обаче нямаме нужда от тази благодат. Имаме си нашето недоволство. То ни топли и храни, кара ни да се чувстваме значими.

И е странно, и е тъжно. Силни сме само на думи. И то казани някак анонимно. В онлайн пространството. Негативният ни поглед към света отглежда вече n-то поколение. То също живее основно в социалните мрежи.

Добрата новина е, че въпреки матрицата, има и издънки. Те успяват, въпреки хейта и недоволството. И пробиват стената на безверието, недоверието и абсурдността, за да видим родния флаг на хубави места, вдигнат високо над другите, носещ ни гордост и слава. Не че го оценяваме кой знае колко. Ние „горим“ по проблеми като колко силикон си е сложила тая или оная фолкпевица, колко пари взема за едно участие, какви гащи носи. С часове можем да коментираме подобни сериозни проблеми. А други маловажни неща като детската болница, образованието на децата ни, социалната ангажираност на държавата са твърде ненадеждни за нашия дневен ред. Да, и от тях сме недоволни, колкото да споделим един-два поста и да „нахраним“ някого с обидни думи. После пак насочваме вниманието си към важните неща.

И така – години, десетки. Минаваме през живота, носейки нашето недоволство като национален флаг. Кога ли ще се уморим от това и ще вземем живота си в ръце, както и бъдещето на децата си, на тези след нас – Z ли са, У ли са, не знам. Но знам, че растат в една супер отровна и несериозна, безотговорна среда. И някой ден ще вземат решения, свързани и с нашия живот. Дано не са толкова мързеливо недоволни колкото нас, техните родители.

Дали не е време да се вгледаме в собствените си кусури и да направим нещо за себе си, за средата, в която живеем и за другите около нас?
Автор Веселина Петрова

https://woman.bg/article/2024011815053624515

P.S. Вече съм писал на тази тема, но ми се иска да повторя, защото, както добре го е описала авторката, всичко се прави автоматично, несъзнателно. Затова може би трябва да го повтарям по-често, за да започнат хората да съобразяват, какви ги вършат: когато човек има ниско самочувствие (комплекс за малоценност), го повишава като плюе по другите – така изглежда, поне в собствените си очи, по-добър от тях. Йосиф Йоргов