Последни публикации
За спонсори
Брояч от 3.2006г.
5770940
Users Today : 656
This Month : 7527
This Year : 83640
Views Today : 3356
Who's Online : 18
free counters
Луна в сей День, Луна в сей Час

За България

БГ личностите, които се превърнаха в ангели хранители

Деян Донков, плеймейтка и Миролюба Бенатова: БГ личностите, които се превърнаха в ангели хранители

07 април 2020 | 16:16

Снимки: Фейсбук
Докато театрите, концертните зали изложбите и клубовете из страната са затворили временно врати заради наложената карантина, част от популярните звезди на България решиха да не стоят със скръстени ръце и се включиха в благородната кампания по раздаване на хранителни продукти на хора в неравностойно положение. Кампанията по осигуряването и предоставянето на пакетите се реализира в партньорство между Агенцията за социално подпомагане и Българския червен кръст. От помощта ще се възползват предимно възрастни хора над 65 г., хора с увреждания, под карантина или такива с ниски доходи. Началото на програмата бе поставено на 3 април и ще продължи до 16 април.

 

Нека да видим част от звездните имена, които първи се озоваха като доброволци в борбата с коронавируса и дадоха своята подкрепа на най-нуждаещите се:

Тони Димитрова
Гласовитата бургазлийка е първата звезда, която се отзова като доброволец в битката с Ковид-19. Още на 15 март тя се включи в акцията на община Бургас, откъдето е родом. Изпълнителката на „Ах, морето“ помага, като отговаря на горещ телефон. Линията е за поръчка на хранителни продукти от първа необходимост и лекарства на хора, които не могат сами да си ги доставят. Услугата е в подкрепа на възрастни, самотни и болни хора. “Сега не е време за песни, а да си помагаме. Важно е да помагаме. Животът е прекрасно място и за да останем по-дълго в него, трябва да си останем известно време вкъщи“, каза още тогава певицата. Припомняме, че това съвсем не е първата инициатива на Тони Димитрова.

Филип Аврамов

Още в края на март Аврамов сподели във Фейсбук желанието си да помогне на хората и държавата с “Жива сила“. „Безработен съм и ако се наложи, мога да бъда доброволец… Може би и това е единственият начин да се справим с тази криза – всеки от нас да забрави за своите “несгоди “ …Дошло е време да бъдем по-добри към “Другия“, написа актьорът в социалната мрежа. В момента Аврамов разнася храна и лекарства на възрастни и трудноподвижни хора в столичния район „Витоша“.

Калин Терзийски

Новината, че не може да остане безучастен към съдбите на бедните и стари хора в период на карантина Калин Терзийски обяви на профира си във Фейсбук. Писателят е доброволец към Столична община и се е записал ден преди 50-ия си юбилей. Сметнал, че това е хубав, символичен подарък за него. Любопитен факт е, че писателят има медицинско образование със специалност психиатър. Работил е и като медицинска сестра.

Стайко Мурджев

Подкрепата си за психологическа помощ даде и един от най-известните ни театрални режисьори Стайко Мурджев. Носителят на най-много номинации за тазгодишните Икари предложи помощта си още през март на „познати или просто непознати“. „За мое огромно съжаление в този момент, аз не съм медицинско лице, не мога да помогна на тялото ви, но въпреки това, мога да се отзова, ако имате нужда от каквато и да е друга подкрепа, отварям собствена гореща линия“, написа той във фейсбук профила си. Освен просто да си поговори с нуждаещите се, „мога да се боря заедно с Вас с институции, мога да превеждам на ваши чуждоговорящи близки, мога да дам съвет, мога да се смея с Вас, мога да мълча с Вас по телефона, ако това ще Ви накара да се чувствате добре. Мога да бъда с Вас“, сподели Мурджев.

Миролюба Бенатова

Решението да се запише като доброволец към общинска дирекция по аварийна помощ и превенция талантливата жулналистка взима заради гледката от дълги опашки от чакащи за пенсиите си възрастни хора. Тя дори изрази негодуванието си, след като името й бе оповестено публично от институцията. „Хубаво е всеки един от нас да си дава сметка, че възрастните хора не четат фейсбук, поне една определена група от тях – над 70 години“, сподели преди дни тя и допълни, че тепърва ще има нужда от доброволци, като в случая под доброволец се разбира човек с автомобил, който не си търси след това осребряване на разхода за бензин.

Деян Донков

Деян Донков обяви публично новината, че ще се присъедини към доброволците на БЧК преди броени днис с видео, което публикува на профила си в Инстаграм. В знак на солидарност и подкрепа той дори подстрига косата си нула номер и заяви, че е дошло „военно време“. Впрочем актьорът е израснал в семейство на лекари.

Жанет Осипова

Носителката на титлата за 2018-та също включи името си сред доброволците на БЧК, ангажиращи се да носят хранителни продукти на хора в неравностойно положение и пенсионери. „Още в началото на пандемията кандидаствах в БЧК, за да помагам безвъзмездно… За съжаление нямам медицинско образование и не мога да съм полезна в лечебните заведения, но мога да пазарувам и да разнасям хранителни продукти”, сподели пред „България днес” Осипова. Самата тя определя себе си като млад и активен човек, който не е редно да се „крие“ у дома, а трябва да се бие на фронта.

Четете още: Тя дари цялата си пенсия, а депутатите – половината си заплата: баба Надие им показа как се прави

автор:  Миляна Вълева
https://woman.bg/novini/deyan-donkov-plejmejtka-i-mirolyuba-benatova-bg-lichnostite-koito-se-prevurnaha-v-angeli-hraniteli.66595.html

Щастието позира

Щастието позира: Портрети под карантина (галерия)

Снимки: Ивелина Чолакова

Щастието не познава ограничения. То винаги е наоколо. Без да търси причина, без да се спира пред прегради.
Щастието е там, където изпълваме всеки миг от внезапно подареното ни време заедно.
Щастието е онова, което изгрява насред тъмното.
Греещи. Така видя и семействата под карантина фотографката Ивелина Чолакова през своя обектив.
„Преди няколко дни видях фотографии на колега от Вилнюс – снимани с дрон семейства в домовете, дворовете, на покривите на къщите си. Идеята ми се стори страхотна и си казах: Защо пък не! Попитах в профила си във Фейсбук дали някой, който живее на нисък етаж, или в къща с дворче, би искал да го снимам от разстояние. Писаха ми много хора, които искаха да снимам как стоят вкъщи и спазват карантината“, разказва за проекта си Ивелина.
Ивелина е фотограф от повече от 10 години и има най-разнообразни проекти в портфолиото си. За първи път обаче снимам при такива условия и от толкова голяма дистанция. Но приема предизвикателството с радост:
„Радвам се на отзвука и интереса, защото това е нещо хубаво и позитивно в тези тежки за всички дни. Когато сърцето ви е пълно и сте с хората, които обичате, нещата не са толкова страшни и ограниченията не са толкова драматични“, категорична е тя.

https://offnews.bg//obshtestvo/shtastieto-pozira-portreti-pod-karantina-galeria-725204.html

Многото информация за коронавируса усилва страха

Многото информация за коронавируса усилва страха, предупреждават психолози

Страховете на хората от коронавируса са съвсем нормални. Това е проблем на общественото здраве. Това са група от предизвикателства в тази ситуация, визирам емоционално психични проблеми като например страховете. Това каза проф. Орлин Тодоров от Института по психично здраве в ефира на БНТ.
Той обясни, че според йерархията на страховете, най-тежък за понасяне е страха от пълната неизвестност, както е в тази ситуация.
Петров добави, че Следващият страх е страхът от другите хора, които могат да ни заразят и тук се намесва страхът, че човек е застрашен от другите, поясни още Тодоров. Допълнително се наслагва страхът, че близките са отчуждени и може да ги загубим. Този страх може да бъде релативизиран, благодарение на интернет съвременният човек може да има връзка.
Тодоров посочи, че е необходимо хората да получат адекватна информация за този вирус, а като съвет към всички отправи – хората да не изпадат в крайности.
Тодоров поясни, че изследванията показват, че даването на информация от много медии засилва страха на хората, затова е много важно да се включат професионалисти.
Впечатленията на специалистите са, че българите се страхуват повече от ХИВ, рак, дори от депресия и психично разстройство повече отколкото от коронавируса.
Тодоров припомни, че вече психолози предоставят безплатна помощ на хора с психични разстройства. Важно е в този момент да подкрепяме лекарите.
https://news.bg/bulgaria/mnogoto-informatsiya-za-koronavirusa-usilva-straha-preduprezhdavat-psiholozi.html

Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби

Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби

Държавата с нейните униформени представители, влиза в роля на садистичен психопат, казва пред Клуб Z, психиатърът Владимир Сотиров.

Д-р Сотиров, как обществената карантина може да се отрази на личната психика? И колко уязвим е психическият баланс при социална изолация, която в случая е повече принудителна, отколкото самоналожена?
Личното е потопено и интегрирано в колективното и това е една от характеристиките на здравата индивидуалност – да е свързана без да е зависима, да е автономна без да е самодостатъчна. Сега се опитват да ни развържат, да ни отделят един от друг, да ни индивидуализират до степен, която е в противоречие с дефиницията за здраво. Опитват се да ни разболеят. С мотив, че ни спасяват живота. Нима? А можем ли сами да избираме каква цена сме склонни да платим, за да бъдем живи?! Въпросът, разбира се е реторичен и националния кризисен щаб не е оторизиран (няма правомощия) да отговоря на реторични въпроси. Той издава инструкции, указания, разпореждания как да се дистанцираме от другите. Националният кризисен щаб не се интересува от последиците нито за инивидуалната психика, нито за колективната (по Дюркем). Той се бори да спаси колкото се може повече животи. Независимо на каква цена.
От нацоналния кризисен щаб не се очаква да знае, че когато колективното е сегрегирано, разпиляно, отнесено от вихрушката на амбициозни интервенции на самоуверени (и самодостатъчни) генерали, полицаи и политици (всъщност има ли разлика?), индивидуалното не може да стои стабилно, защото в този случай то няма основа, няма рамка, която да го структурира. Разкъсването на социалната тъкан, при това съвсем преднамерено, мотивирано с аргументи за спасение, по същество е призив към саможертва – към доброволно принасяне на себе си в жертва в името на колективното. Какъв парадокс! Да спасим колективното като се откажем от него! За да оцелеем физически. Но склонни ли сме да изберем да бъдем живи, без да сме здрави психически?! Без да имаме онова, което ни прави здрави – връзките ни с другите и свободата да ги управляваме и развиваме. Без да сме нормални?! И как ни предлагат да направим това? Като се страхуваме от другите. И мразим онези, които не се страхуват от нас.
Защото насилието се възпроизвежда като ражда насилие. Насилваните се превръщат в насилници. И когато насилниците са недостъпни, защото насилват от екраните на телевизорите, обекти на породеното от тях вторично насилие са случайните други около нас. Достатъчно е само да не изглеждат като нас. Например да не носят маска. Или пък да носят маска… Ето така предлаганите мерки за справяне с настоящата епидемия се отразяват на индивидуалната психика – примитивизира я, лишавайки я от висшите й защитни стратегии – хуманизъм, благородство, солидарност, алтруизъм и насърчават прибягване до незрели, нарцистични или невротични защитни механизми – изопачаване на реалността, отричане, проекция, агресия и други.
Вие какви практически съвети бихте дали, за да се справим с новата ситуация в живота ни? Как да разпускаме?
Не съм сигурен доколко това е практически съвет, но нека го кажа така: Опитвайте се да влизате в положението на другите, поставяйте се на тяхно място. Може би това ще ви обезоръжи, ако първоначално сте подходили агресивно към тях.
Бъдете съзнателни през цялото време и регистрирайте импулсите си, поривите си. Това ще ви позволи да сте по-успешни в сдържането на спонтанната си реакции. Изчакайте, бройте до 10 или просто напуснете помещението, мястото, ситуацията, която провокира раздразнението и гнева ви. Практикуването на въздържание е умение, което изисква практика, упражнения. Възползвайте се от ситуацията за да упражнявате това важно за живота в съобщество умение.
Бъдете снизходителни към страховете на другите – дайте си сметка, че се възползвате от тях, за да утвърдите собствената си сила; бъдете доволни от тази възможност, в която слабостта на другите позволява да се свържете със собствената си сила – това е достатъчно голяма полза за вас – напълно излишно е да я афиширате като обръщате внимание на слабостта на другите. Достатъчно е, че на фона на слабостта на другите получавате възможност да преживеете собствената си сила, че може да я усетите, да се свържете с нея. Помнете, че това усещане за сила в себе си става възможно благодарение слабостта на другите. Благодарете им за това, не ги упреквайте.
Бъдете снизходителни и към смелостта на другите, дори тогава, когато я намирате за безразсъдна или за проява на детинска (или пък престъпна) безотговорност. Благодарение на тяхното „безразсъдно смело” поведение, епидемията от този вирус получава възможност да се развие и да премине, обхващайки критично количество хора, които да развият имунитет и по този начин да се превърнат в естествен буфер между вируса и нас. В противен случай, ако всички са разумни и никой не боледува (защото се предпазват ефективно), ние ще трябва да продължим да се предпазваме (да бъдем разумни) безкрай, без да имаме шанс да възстановим обичайния си начин на живот и общуване.
В този смисъл известна доза неразумност и отклоняване от препоръчваните мерки за сигурност представляват здравословна форма на девиантност, благодарение на което ще се случи колективен имунитет, наличието на който ще отбележи краят на епидемията. Разчитаме за това на непокорността на младостта, пред импулсивността на която „здравият разум” или страхът от санкции са безсилни.
Казват, че принудителната изолация била възможност за двойките да изживеят своеобразен ренесанс в отношенията си. Но няма ли риск да се случи точно обратното? Какво трябва да направим, че да не се избием вкъщи?
Не съм сигурен какво ще се случи в семействата. Съмнявам се обаче, че затварянето на семействата по домовете им ще създаде подходящи условия за ренесанс в отношенията. Просто защото е принудителено. Защото е резултат от насилие. А близост родена в насилие ще роди също насилие под формата на тормоз и злоупотреби един с друг и с децата. Очаквам задълбочаване на съществуващите кризи във връзките и поради поставяне на партньорите в степен на близост, която е нехарактерна, прекомерна, обременяваща личните отношения.
Ние не сме свикнали да живеем в такава екстремна интимност, без известно разстояние помежду ни, без достатъчно лично пространство, без достатъчно време, в което да не сме заедно, така че да можем да си залипсваме. Това е модел на съвместност, за който ние не сме готови, просто защото никога не сме го практикували (освен за кратко, по време на годишната ни отпуска). Още повече, че не можем да изпратим децата на село, при баба и дядо, защото и това е забранено. Превръщането на родителите в насилници по отношение на собствените им деца, предизвикано от практическото лишаване от възможност да им осигурят каквито и да било форми на активност извън дома в свободното време (а такова е цялото им време!) ще фрустрира силно родителите, което ще се прояви в различни форми на агресивно поведение, част от което ще бъде насочено отново към децата, друга част към партньорите, роднините, а трета част към по-широкото обкръжение и случайни граждани.
Как родителите по-леко могат да „понесат“ децата си, да ги накарат да спазват някакви правила? Особено тези, които работят от вкъщи. Какво могат да правят малките деца, за които стоенето сами и без общуването непосредствено със себеподобни е ужасяващо?
Най-важното усилие в това отношение е родителите да не допуснат да заразят децата със собствените си страхове и да не превърнат децата си в невротични, неуверени, страхливи възрастни, които са прекалено заети да внимават да не умрат, вместо да живеят пълноценно. А това означава да са способни да поемат рискове, да толерират високи нива на несигурност и липса на яснота и гаранции за бъдещето.
Една голяма част от възрастните сега са се вкопчили толкова болезнено (клинично значимо по натраплив механизъм) в живота – тъй като те все още не са го живели. За разлика от тях, онези, които са живели живота пълноценно и са черпили с пълни шепи от него, са значително по-спокойни. Първите се страхуват, че ще им бъде отнето нещо, което им се полага и им е предоставено, но те все още не са успели да ползват, тъй като прекалено дълго и внимателно са се подготвяли за това. Докато другите са взимали сами, без да питат, и са черпили от него до насита и всичко, което животът може да им предложи. То е налично вътре в тях, в преживелищният им опит. Кой от тези два модела ще бъде представен от родителите пред децата ще предопредели до голяма степен и тяхното бъдещо развитие – в посока на блокирани от обсесии невротици или в посока на свободни авантюристи.
Как действа на психиката постоянното плашене от телевизора когато ни се говори за война, катастрофа, смърт?
Разнопосочно. Плаши, но и ентусиазира. Забелязвам наличие на обезпокоително голямо количество хора, които героизират случващото се, което изведнъж започва да придава значимост на безличния им живот, в който никога не се случва нещо истински интересно. Получават шанс от статисти да се превърнат в участници в апокалиптичен филм, който плаши, но и вълнува, зарежда със силни емоции, които връщат отново забравеното усещане, че си жив. И не само жив, но и спасител на света.
Просто трябва да имаш отговорно поведение, да практикуваш „социална дистанция” и да мразиш, респективно да санкционират всички лоши, които не правят така. Всъщност хората, които се взимат твърде насериозно сега най-вероятно имат сериозни комплекси за малоценност, които в настоящата ситуация получават шанс да компенсират, да балансират прежияването си за незначителност и безполезност и от безлични статисти, част от тълпата, сега се превръщат в герои с мисия – да се борят за живота си. И не само своя, но и този на другите.
Те са войници в битката срещу злото. Само че понеже злото е невидимо, войната се пренася в отношенията с онези, които не вярват в разрушителната сила на невидимия враг и които чрез отказа си да воюват с него, застават на негова страна и се превръщат в своебразни троянски коне.
А къде мъже в униформи влияят успокоително и къде – по-скоро притеснително, в тази извънредна ситуация?
Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби, в която държавата с нейните униформени представители влиза в роля на садистичен психопат, който изпитва нескрито, перверзно удоволствие от възможността съвсем правомерно, без риск от законова санкция, в режим на ежедневен рецидив да упражнява насилие спрямо жертвите си, които сме всички ние, до един.
Е, разбира се, част от жертвите на това насилие не се преживяват като такива, а водени от тежки психологически фрустрации в миналото и произтичащи от тях актуални емоционални дефицити се оставят в ръцете на своите строги господари, с отчаяната надежда, че най-накрая ще получат това, което заслужават.
В ерата на технологиите те помагат ли за психическо оцеляване в социална изолация или повече пречат? Как тази дилема се вписва в сегашната ситуация? Кой е по-уязвим – неинформираните или свръхинформираните се без филтър на източниците? И защо?
Информационните технологии и технологиите въобще са нашето проклятие, но те са и божия благодат, нашето спасение. Както твърде много нещо в този свят, те съдържат в себе си потенциала да ни унищожат, но също така и потенциала да ни въздигнат до следващо ниво от нашето развитие като цивилизация. Въпрос на начин на употреба и на индивидуална поносимост.
Къде и кога се прекрачват границите в поведението на властите, какъв е най-удачният тон, които трябва да ни информират? В някои градове дори и църковните камбани бият тревожно.
Без емоция и мелодраматични,театрални нюанси в поведението. Спокойно, делово, с много повторения, без умора и изразяване на досада, без индиректни обвинения към хората, а и журналистите, че видите ли пак нещо не са разбрали или че задават глупави въпроси. Затова трябва да има говорители и професионални пиари. Намирам отсъствието на такива професионалисти за голяма грешка в ситуация на криза и начина по който нейното управление се комуникира с хората.
Всички отговорни лица, които претендират да лидерстват в кризата имат един и същи недостатък – подхождат емоционално. Доброто управление на кризата изисква да се подхожда строго рационално. Включването на емоции, особено негативни емоции е покана към всички нас да правим същото – да реагираме емоционално, да дадем израз на чувствата си, да ги пуснем да ни водят. Само че силните емоции са токсични за здравия разум, а в условия на криза това може да бъде наистина животозастрашаващо.
Вирусът не е способен на всичко, хората обаче са способни на всичко. От вируса знаем какво да очакваме, от хората – не. Вирусът може да направи само онова, което може да направи – не повече. Хората са способни на всичко, особено когато са водени от страх. Ето защо, страшен е не вирусът, страшни са хората, когато са уплашени.
Малко уплашените хора са пасивно-агресивни – неподкрепящи, саботиращи чрез пасивност, дистанцират се, стават предпазливи, избягват високорискови ситуации, оттеглят се зад защитата на обсесивните си ритуали или интелектуалните си рационализации.
Защитните стратегии на много уплашените хора, обаче, които се чувстват притиснати в ъгъла, са съвършено други. Пасивната агресия се превръща в открито противопостявяне, в активна агресия. Малко уплашените хора регресират невротично. Много уплашенитео хора регресират психотично. Полудяват. Буквално. Стават способни на всичко, на неподозирано насилие и агресия в безумния си стремеж да се защитят, да оцелеят; защото в техните представи въпросът е на живот и смърт, няма вероятности, няма проценти, вместо това има само безусловна опасност, провявление на абсолютното зло.
Степента, в която хората са уплашени е право пропорционлана на екстремността на мерките, които се взимат, както и на стила на комуникация. Когато „отговорните“ лица се държат високомерно, отказват да отговарят на въпроси на журналисти, защото са преценени като неуместни или дори глупави (в ситуация на криза няма глупави въпроси!) и съпътстващото послание е: „Не ме занимавай, оправяй се сам!“, то имплицитното крайно послание, което стига до хората е „Ситуацията е извън контрол! Никой и нищо не може да ви помогне! Спасявайте се както намерите за добре!“.
Резултатът е паническо бягство. Защото когато решенията на управляващите са произволни и не са аргументирани с доводи на здравия разум, а по-скоро са емоционално мотивирани (основани на страх), то и реакциите на гражданите (изкушавам се да кажа “поданниците”) също ще бъдат произволни, хаотични и не основани на здрав разум, информирани от първични емоции, а не от рационален анализ на факти. А когато страхът води, от поведението можем да очакваме всичко (буквално!) и последиците са трудно предвидими.
Признанието на премиера, че решенията се взимат „по усет” и затова се налага сформиране на медицински консултативен съвет, който да подпомага правителството във взимането на решения, основани на научен анализ на съществуващата информация; пълната липса на чувствителност у ген. Мутафчийски към психологическите измерения и последици от взетите решения до момента; обстоятелството, че не беше помислено досега за разкриване на телефонна линия за оказване на психологическа помощ на силно стресираните и предоставяне на информация директно на гражданите (а не само чрез акредитираните журналисти); мисленето на едро, наричането на конкретни казуси „дребнотемие”; препращането на гражданите към сайта на здравното министерсто, където да си „четат заповедите, в които всичко е казано”; и практическият отказ да се създаде информационен портал, който да интегрира цялата релевантна информация, свързана с кризата, и в който гражданите да имат възможност да поставят конкретни въпроси по конкретни, повече или по-малко специфични казуси, решението, на които не може да бъде открито в дадената обща рамка и т.н. – обезценяват допълнително отделния човек и затвърждават усещането му за незначителност, а оттам и безпомощност.
Освен това, нагнетяване на допълнително напрежение идва и от особеностите в комуникативното поведение на „говорителя” на Националния кризисен щаб, ген. Мутафчийски – санкционирането на част от въпросите като неподходящи, тоест неправилни, глупави и излишни чрез обвинителна интонация, строги погледи, иронични подсмихвания и мелодраматични паузи, че даже и с фръцване, обръщане на гръб и рязко приключване на брифинга. Апокалиптичните прогнози, които все някак успяват да се промъкнат покрай другото, макар и като хипотези от рода на „ако и тука стане като в Италия…”, също е факт, който повлиява негативно начина, по който хората откликват на посланията към тях и влошават крайния ефект от мерките с прекомерно количество стрес.
Да се управлява чрез нагнетяване на напрежение и страх е възможно най-лошата стратегия. Добрата стратегия би била мотивиране на хората към спазване на даваните препоръки и указания чрез разяснения и информация, от която да е видна логиката на мерките – какво конкретно се очаква да се постигне с тях и от какви изходни данни са информирани те, на какво се основава допускането за тяхната ефективност.
Защото една част от хората може и да може да се управлява чрез известно количество страх, но една друга, много съществена (не като количество) част от хората може да се управляват само чрез привличането й като съмишленик; при тях опитите за манипулиране на поведението им чрез заплахи и неаргументирани логично забрани може да постигне обратен ефект – противопоставяне и саботаж.
Когато грижата и съпричастността се заменят с високомерие и арогантност, тогава се активират съпротивите на засегнатите от това поведение. В такъв отношенчески контекст не може да се разчита на съдействие. Когато вместо разяснения, спокойни и обстоятелствени, се дават заповеди и нареждания, също не може да се разчита на съдействието на хората. Хората ще съдействат в много по-голяма степен, ако са информирани за логиката на предлаганите ограничения и очакваните (конкретни!) резултати от тях, ако мерките са подплатени с експертни анализи, а не звучат като генералски приумици или полицейски произвол.
В медицината съществува един основен принцип: Primum non nocere! Преди всичко да не вредим! Това е принцип, който води лечителите при планиране на уместните и подходящи за конкретния пациент терапевтичните интервенции. Решението за тяхното прилагане се определя от съотношението полза/риск. Когато с терапията рискуваме да навредим, причинявайки увреждания, ние би трябвало да се въздържим от употребата на подобна, потенциално вредна за здравето, високорискова терапия.
Не можем да рискуваме здравето на пациента (на обществото), ако с терапевтичните мерки, които предприемаме, не можем да гарантираме неговата (на пациента-обществото) безопасност. Безопасна ли е терапия, насочена към опазване на живота на обществото, но при загубване на индивидуалната свобода на неговите членове? За какъв период от време и в каква степен на проявление на тези нежелани ефекти от лечението може да устои пациента, преди да се увреди фатално? Отново реторичен въпрос, на който националният кризисен щаб не е компетентен да отговори. Само че всеки един от нас би трябвало да е в състояние да отговори за себе си.
https://clubz.bg/96133-izglejda_sme_svideteli_na_grupova_perverziq_ot_osobeno_golemi_mashtabi

Нидерландия избира групов имунитет срещу коронавируса

Нидерландия избира групов имунитет срещу коронавируса

Премиерът на Нидерландия направи обръщение към нацията във връзка със ситуацията около коронавируса Covid-19. Той каза, че истината е, че коронавирусът е сред нас и ще остане сред нас за известно време.
Публикуваме пълния текст на обръщението на премиера на Нидерландия към холандците.
Добър вечер,
Коронавирусът е хванал страната ни в хватката си. Нас и останалия свят. Всички сме изправени пред трудна и тежка задача.Много хора ще разпознаят в последните седмици усещането да си на влакче на ужасите, което се движи все по-бързо и по-бързо. Вие се чудите: „Наистина ли това се случва?“, защото взетите тук и навсякъде мерки са безпрецедентни за държави в мирно време.В началото на тази реч искам да изразя моите съболезнования на семействата на починалите от вируса. На всички, които са в болницата или се възстановяват у дома, желая подобряване и сила.
Над 300 000 станаха инфектираните с коронавирус
И искам да се обърна към възрастните и към хората с крехко здраве. Осъзнавам, че сте много загрижени и затова искам да ви кажа, че най-важният ни приоритет е да намалим вашия риск.С всички новини от страната и от света, с всички събития, които следват едно след друго с главоломна скорост, е напълно оправдано в обществото да има всеобща загриженост. Всички ние имаме въпроси.“Как да предпазя себе си и близките си?“
„Какво ще стане с училището и работата?““Могат ли да продължат детските партита? Семейният уикенд? Сватбата?“
„Колко време ще продължи всичко това?“
„И защо различните държави взимат различни мерки?“
В днешния свят новините и информацията се движат по-бързо от скоростта на светлината и мненията също се дават бързо. Разбирам това. Но отговорите на всички въпроси започват с познанията и опита на експертите.
Нека се придържаме към това.
Към експерти като Яп Ван Дисел (Jaap van Dissel) и неговите колеги вътре и извън RIVM (Агенцията по обществено здраве). Вирусолози, лекари от интензивни отделения и други специалисти. От началото техните съвети бяха водещи във всички мерки, които бяха взети в Нидерландия до сега. И е важно да продължим да плаваме с този компас на научното знание и надеждните факти.
Това е единственият смислен начин да продължим да предприемаме нужните стъпки. Стъпки, които неизбежно приближават към нас.
Защото нямам леко послание за вас тази вечер.
Истината е, че коронавирусът е сред нас и ще остане сред нас още известно време. Няма лесен или бърз изход от тази много трудна ситуация. Истината е, че в близко бъдеще голяма част от нидерландското население ще бъде заразено с вируса.
Това е, което експертите ни казват сега. И това, което още ни казват, е че докато чакаме ваксина или лекарство, можем да забавим разпространението на вируса, като в същото време изграждаме групов имунитет по контролиран начин.
Tрябва да поясня това.
Тези, които са прекарали вируса, обикновено са имунизирани след това. Точно както навремето с шарките. Колкото по-голяма е групата, която има имунитет, толкова по-малък е шансът вирусът да скочи върху възрастни хора и хора с влошено здраве. С груповия имунитет вие строите, както винаги е било, защитна стена около тях.
Такъв е принципът. Но трябва да осъзнаем, че ще отнеме месеци, а може и повече, да изградим групов имунитет, и съжалявайки за това време ние трябва да защитим хората в най-голям риск колкото може по-добре.
Всичко на всичко има три възможни сценария. Първият сценарий е: максимално контролиране на вируса. Това означава контролирано разпространение сред групи, които са в най-малък риск.
Това е избраният от нас сценарий. Максимален контрол означава, че се опитваме да използваме мерки за намаляване и облекчаване на пика в броя на заразените и да го разпрострем в по-дълъг период.
С този подход, при който повечето хора ще имат минимални оплаквания, ние изграждаме имунитет и осигуряваме възможност на здравната система да се справи. Целим хосписите, домашните грижи, болниците и особено интензивните отделения да не се претоварят. Така че винаги да има достатъчен капацитет да се помогне на хората, които са най-уязвими.
Вторият сценарий е да оставим вирусът да се разпространява неконтролирано. Това напълно ще претовари здравната ни система в пика на заразяването, оставяйки недостатъчен капацитет да помогнем на уязвимите, възрастните и останалите пациенти с висок риск. Това, разбира се, трябва да се избегне на всяка цена.
Третият сценарий е безкрайно да се опитваме да спрем вируса. Това означава пълно заключване на страната. Подобен краен подход може и да изглежда на пръв поглед привлекателен, но експертите посочват, че определено не е въпрос на няколко дни или седмици.
При този сценарий ние реално ще трябва да затворим страната си за една година или дори повече, с всички последствия, до които това води. И дори и да беше практически възможно – да позволяваме на хората за толкова дълъг период да напускат домовете си само с разрешително – тогава вирусът би могъл незабавно да изникне отново, щом мерките се прекратят.
Нидерландия е отворена страна и докато няма ваксина, коронавирусът ще продължава да се разпространява по света като вълна и няма да пропусне нашата страна.
Всички препоръки дотук, всички обявени мерки, са насочени към първия сценарий на „максимален контрол“. От сравнително простите препоръки да няма здрависване, да се мият ръцете по-често и да се спазва разстояние от метър и половина, до по-всеобхватни мерки като забраната на големи събирания и затваряне на кетъринг индустрията.
И, разбира се, всеки ден мерим пулса на събитията. Колко дълго ще са необходими тези мерки и дали ще са нужни повече мерки, зависи от поведението на вируса през следващите седмици и месеци. И от всички нови научни открития, защото проучванията не спират.
Възможно е някои мерки да бъдат и по-леки, но понякога ние трябва да предприемем допълнителна стъпка, за да спрем неконтролираното разпространяване на вируса. Ще продължим да се настройваме и да измерваме в следващите месеци. Ще продължим да търсим баланса между взимането на нужните мерки и продължаването на нормалния живот, доколкото е възможно.
Ако можем да контролираме разпространението на вируса по този начин, последствията за общественото здраве ще бъдат възможно най-управляеми.
В същото време ние не можем и няма да си затворим очите за икономическите последствия от тази криза. Много хора са загрижени за работата си. Защото за много фирми, големи и малки, това е извънредно труден период.
Много предприемачи внезапно са изправени до стената. Дамата от кафенето на ъгъла, производителят на цветя, транспортният оператор, фрийлансърът, но същото се отнася и за национални икони като KLM.
Моето послание към предприемачите в Нидерландия и техните служители е следното: кабинетът ще направи каквото е необходимо, за да ви подкрепи. Ние сме решени да подсигурим тези бизнеси да не пропаднат, заради това, което се случва сега и хората да не загубят своята работа.
При всички случаи ще бъдат трудни времена, но ние няма да ви разочароваме.
И накрая, бих искал да благодаря на всички в Нидерландия за начина, по който указанията и мерките се спазват до момента и за всички стоплящи сърцето примери на взаимна помощ и солидарност.
Хубаво е да видим, че сме готови да си помагаме един на друг, когато има нужда. Продължавайте да правите това. Бъдете внимателни, спазвайте указанията, дори и да сте силни и здрави, за доброто на хората, които са по-уязвими.
Това наистина е важно.
Продължавайте да използвате здравия разум и слушайте експертите. Продължавайте да си помагате един на друг, когато е възможно. Това е време, в което трябва да се открием един друг, отвъд несъгласията и противоречията. Време, в което да поставим общия интерес над личния интерес.
Време да дадем пространство и доверие на всички онези хора, които са заети ден и нощ, при извънредни обстоятелства, да помагат на другите и да държат вируса под контрол. Чистачи, сестри и лекари в болниците и домовете за възрастни хора, общопрактикуващи лекари и служители на Здравния департамент, полицаи, персонал на бърза помощ и всички останали служби по здравеопазването.
На тях и на всички хора, които стоят на работните си места в училищата, в детските градини, градския транспорт, супермаркетите и навсякъде другаде, искам да кажа: вършите невероятна работа, много ви благодаря за това
Бих искал да завърша със следния апел: при цялата несигурност, която ни заобикаля, едно нещо е абсолютно ясно: задачата, пред която сме изправени е много голяма и ние наистина трябва да бъдем всичките 17 милиона души, за да я изпълним. Заедно ще преодолеем този труден период.
Грижете се един за друг. Разчитам на вас.
Благодаря ви.
https://novini.bg/sviat/eu/588542
P.S. След като напоследък само наблюдаваме, как политици, медици и журналисти се състезават, кой да каже или направи по-голяма глупост, виждаме едно рядко изключение – проблясък на разума. Въпросът е, ще си остане ли изключение, а всички останали ще продължат да доказват, че мисленето не им е любимо занимание, че са зомби-автомати – а точно това е най-страшната епидемия, завладяла целия свят. Разберете най-после, само истерията на марионетките прави този вирус по-смъртоносен от обикновения грип!!! Ето ви още доказателства! Йосиф Йоргов

Съпрузи спят отделно да не се заразят, но люто се карат по дребни поводи

Според психиатър паническите разстройства се увеличиха, симптомите им могат да се сбъркат с коронавируса.
Набити деца, разярени майки, изпокарани съпрузи – това е част от картината от принудителната изолация заради коронавируса. А тя е още в началото. Но вече отключи скандали и побоища вкъщи в някои пловдивски семейства.
Съпрузи признават, че спят в отделни стаи, за да не се заразят. И се карат по най-дребни поводи – кой да е на опашките пред магазина или аптеката, кой да контролира децата как учат дистанционно.
„Не бейбибум, а разводи се задават“, прогнозират юристи с опит в тези дела. Криминалисти пък стигат по-далеч – те не изключват да има и битови убийства.
„Много пъти след продължителни отпуски сме били свидетели на такива престъпления. А сега не се знае, колко ще продължи денонощният съвместен престой у дома“, показва опитът им.
В пловдивската неправителствена организация ДА за подкрепа на пострадалите от тормоз вкъщи са притеснени от ескалацията на груба физическа сила зад четирите стени.
„Преди дни оказахме съдействие на жена, избягала от фамилното жилище след тежък побой. Успяла да вземе само личната си карта. Нямаше никакви дрехи освен тези на гърба си. Осигурихме и полицейски патрул, за да се върне и да прибере вещите си“, разказа шефът на организацията адвокат Милена Кадиева.
Според нея ограничаването на личната свобода в условията на извънредната ситуация е причина за поява на търкания при двойки без проблеми досега. При такива пък, където е имало вече емоционално насилие, то прераства във физическо.
Заради въведените мерки и увеличаването на случаите на домашен тормоз психолозите и юристите от ДА продължават да дават безплатни консултации, но не в офиса си, а на тел. 0879 26 01 01.
„Съветваме пострадалите от побоища, първо да се обадят на тел. 112, а след това да депозират жалба срещу насилника в районното управление на полицията по местоживеене. Органите на реда насочват потърпевшите към организацията ни. Ние пък им помагаме да снемат напрежението и им даваме указания, как да внесат в съда молба за незабавна защита“, обясни Кадиева.
От Пловдивския районен съд коментираха, че исканията за закрила се разглеждат веднага, тъй като спадат към делата от спешен порядък.
Мерките включват забрана на насилника да приближава жертвата и местата, където работи и почива.
Според консултантите в ДА проблемът е, че след като напуснат общото жилище, много от битите жени няма къде да отидат. Някои са от други градове и села и нямат близки в Пловдив. А кризисният център в града е пълен.
„Разполагаме с 9 места, които са заети. Настанените имат право да останат от 3 до 6 месеца заедно с децата си“, обясни шефът на подслона Боряна Узунова. По думите ?, последната пострадала от насилие е приета в края на февруари и с нея капацитетът вече е изчерпан.
Известният пловдивски психиатър д-р Райна Цветкова коментира, че зачестилите прояви на агресия не са изненада.
„Изолацията ограничава личното пространство на човека, а всеки има нужда да остане поне за част от времето си сам със себе си.
Когато хората са непрекъснато заедно и царят страх и паника, напрежението се засилва. А то лесно преминава в неприязън и дори ненавист, които пък може да прераснат във физическо насилие към най-близките“, посочва д-р Цветкова.
Препоръките ? са двойките да си разпределят задълженията и да осигурят един на друг необходимото спокойствие. „Осъзнавам, че е труднопостижимо в тази ситуация, тъй като медийното пространство е задръстено с компетентни и некомпетентни мнения. Хората не знаят, кое е вярното и тревожността им се засилва, което пък нерядко води до болестни изменения“, твърди психиатърката.
Реален е рискът от увеличаване на т.нар. тревожни разстройства. Проявите им са нарушаване на работоспобността, потиснато настроение, капсулиране на личността.
„Продължителният стрес може да отключи и паническо разстройство. Някои негови симптоми – задух, болки по тялото, имитират
коронавируса“, добавя д-р Цветкова. По думите ? натрупаното напрежение се отразява неблагоприятно и на хипохондриците. При тях са възможни параноични прояви – внушаване на конспиративни теории и търсене на връзка между различни събития.
От пловдивския психодиспансер посочват, че заради всеобщия страх се е изострило състоянието на т.нар. тревожни болни. Пациенти, които са били стабилизирани с определена терапия, започват да се оплакват, че не се чувстват вече добре.
Психиатрите смятат, че не бива да се допуска заради пандемията да остават на заден план хронични заболявания. За тях трябва да се осигуряват достатъчно медикаменти и да се оказва нужната грижа, тъй като иначе последствията ще са много сериозни.
Психолози от Пловдив пък насочват вниманието върху възрастните. Според тях те са поставени в тежко състояние. От една страна, знаят, че са рискова група за коронавируса, от друга – са принудени да прекъснат социалните си контакти и разходките навън, които са едни от малките им развлечения.
„Чудя се не е ли по-добре да ме довърши за 10-ина дни един коронавирус, отколкото да ме хване деменция и да не зная, колко години ще живея с нея“, казва 73-годишната Иванка Минчева. Тя признава, че за нея е мъчително да прекарва по цял ден между 4 стени, говорейки само с телевизора. Без да ? пука от опасността, тя всеки ден излиза навън да се поразведри. До петък следобед, тя гледаше да сяда в някоя градинка, където около нея няма хора. Какво ще прави от събота нататък, не се знае. За такива като нея психолозите съветват възрастните да си намират занимания, да свършат изоставени неща в домовете си и да поддържат контакт по телефона с приятели и роднини, за да не се депресират. Специалистите са единодушни, че дългият стрес отслабва имунитета, което пък дава предимство на атакуващите ни вируси.
Учители от Пловдив не крият, че са разтревожени от дистанционните уроци. Някои признават, че те не са толкова ефективни.
„У децата се забелязва нервност. Трудно се заседяват пред компютрите. Някои хитруват, че интернетът им прекъснал, други се оправдават със спиране на тока“, обяснява преподавателката Деница Николова. Тя и колегите ? непрекъснато звънят на родители, да ги информират, че децата им странят от онлайн часовете. Това пък отприщва гнева на майките. „Веднага си влез в облака и си виж урока“, казват те на децата си. При по-малките кавгата дава резултат, но на гимназистите изобщо не им пука. „Какво? Я да видя, как ще ме накарат да уча онлайн! Може да не съм си платил интернета или пък да нямам компютър“, казва 10-класник от Професионалната гимназия по автотранспорт. В разгара на извънредното положение, той и още петима негови съученици се бяха скупчили около паметника на пловдивския чешит Мильо и пушеха. В същото време по главната улица, в ранния следобед минувачи почти нямаше.
„Само вкъщи не се стои. Разправят, че след 19 часа който излиза, щели да го глобяват. Сори“, отговарят нахакано младежите.
Други техни връстници, пък се придържат към мерките и си учат стриктно уроците от облака. Прави впечатление, че пловдивчани, като цяло, спазват предписанията. Пустите улици са доказателство. Въпросът е докога ще издържат. Мнозина се молят заразата по-бързо да отмине, за да се нормализира животът на всички.
22.03.2020 Радко Паунов, Анелия Перчева
https://www.24chasa.bg/novini/article/8332867

Тези идиоти, които се кандидатират на избори, не са паднали от Марс

Тези идиоти, които се кандидатират на избори, не са паднали от Марс

ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ – ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ
Малееее, какви идиоти имало за кандидати на тия избори!!!
Един с тиква, дето му прикрива срамотиите!
Друг – грозен!
Трети – подпийнал!
Четвърти – облечен със сакото на дедо си!
Пети – фолк певец!
Шести – с физика на батка на анаболи!
Седми – заспал на плаката!
Време е да излезем, да заявим: „тия ли бе, тия ли бе – как може, бе?!“ и да им се подиграваме отсега та чак до 27 октомври.
Даже не, не просто да им се подиграваме!
Ще използваме явяването на толкова много „фрийкове“* за собствено оправдание – „видехте ли, ве, яз нема да им гласувам ве, он ми се снимал гол, яз нема да гласувам, сички са маскари“!
И така и ще направим.
На 27-и – за риба.
На втори тур – ще опържим рибата и ще си сипем бира.
Нали знаете защо?
Защото са само идиоти!
Обаче, скъпи мои приятели, има един проблем.
Ние, хубаво – няма да им гласуваме.
Възмутени сме от Митьо, Милко, Ценко, тоя – оня и няма да им стъпим.
Ама като не им стъпим, те пак ще си бъдат избрани.
И като си ги изберат другите, ще се окаже, че ние, понеже сме възмутени, сме участвали активно в избирането на идиотите.
А сега един сериозен въпрос.
Задавали ли сте си го?
Питали ли сте се къде изчезнаха читавите хора и защо не участват в политическия живот?
А сега ми дефинирайте читав човек.
Ето, например Гошо от махалата.
Завърши Оксфорд.
Да ви питам ли дали го искате за кмет?
И да чуя – мани го тоя бе, едно време баща му беше алкохолик.
Давате ли си сметка докъде сме я докарали?
Явно не.
Е, аз ще ви донеса лошата новина.
А лошата новина е много лоша – тези идиоти, които се кандидатират за всякакви изборни длъжности не са паднали от Марс.
Те са представителна извадка на онова, в което сме се превърнали?
Всички!
До един!
Без изключения!
Тези клети фрийкове, които участват в надпреварата за съветници и кметове, са нашето огледало.
Защото ние не сме по-готини и по-умни от тях.
Да, ние сме идиоти и ще си изберем идиоти да ни представляват.
И знаете ли защо?
Защото сега жънем плодовете на един дълъг процес, в който държавата абдикира от образованието, културата, науката.
А ние абдикирахме от собствените си задължения като родители, които трябва да дадат на децата си любов и възпитание.
Ето ви го резултата.
Той е кандидат с тиква на гениталиите си.
Той е Митьо Пищова и Ценко Чоков, които ще нахранят народа с кебапчета.
И така ще бъде!
Докато някой не се сети, че, както казваше Тургенев, „так больше жить нелзя“.
А сега мисля да ви оставя.
Днес изпратих Лазар (сина на Венци Мицов, б.р.), който отиде да свири втори кларинет със симфоничния оркестър във Видин.
Четвърта симфония от Бетовен.
От това дали бихте отишли да слушате четвърта симфония от Бетовен във Видин или бихте отишли до Видин, за да посетите предизборния концерт на Лепа Брена зависи дали след 30 години ще имаме читави кандидати или ще имаме кретени, които се появяват на плакати, забили някоя едра каракуда на мястото, което Волен искаше да прегледат всички кандидат-кметове…
Бел. ред – Текста на музиканта, преподавател и кандидат-общински съветник Венци Мицов препечатваме заради морално етическите въпроси, които обсъжда. Заглавието, подзаглавието и текстът под снимка са на Клуб Z.
* – от англ. freak – откачалка, куку.
https://clubz.bg/89106-tezi_idioti_koito_se_kandidatirat_na_izbori_ne_sa_padnali_ot_mars

Интелигенцията трябва да умре

Интелигенцията трябва да умре

Известна журналистка подкара такси. Може и да е преднамерено, показно или отчаяно, но е факт.
Форумите се изпълниха с възторжени възгласи:
„Браво!“ „Няма срамна работа.“
Така е! Няма срамна работа. Все пак това, което се случва ме ужасява. Защото да лишиш един журналист от спецификата на труда му, е ментално убийство. Вземете на хирурга скалпела и го пратете да лее бетон. Вземете на композитора пианото и на нивата. Как беше – компютърните специалисти да стават овчари. Спомняте си? Нали?
В момента цели болнични отделения напускат работа. Те ще станат пекари, зидари, дори багеристи. Браво! Браво господине.
Ама когато с микроскоп се забиват пирони няма браво.
И работата на забиващия пирони е срамна. Неинтелигентна.
Мира не ми дава един въпрос: „Защо интелигентните, (хайде да ги наречем образованите) хора са подложени на гонение?“ Кое ги кара да бъдат толкова неудобни?
Загледайте се в историята и ще видите. Интелигенцията е била унищожавана, когато на власт са идвали неадекватни, необразовани и тиранични владетели. Тиранията е самодостатъчна. Тя няма нужда нито от висша нервна дейност нито от коректив. Тираните са имали силен афинитет към властта и изключително политическо късогледство. Най-често са умирали от ножовете на най-приближените си хора, но да оставим историята и да се върнем при нас.
Изправени сме пред избор – да запазим властта във вида, в който я имаме или да запазим интелигенцията? Изборът е ясен. Две кюфтета, незавършен трети клас и бюлетината е там, където трябва. Защото интелигенцията кюфтета не дава. Нали така?
За да съществува тази държава по този начин интелигенцията трябва да умре. Интелигенцията иска да си вре носа там, където не й е работа. Затова – смърт! Не да се потиска или игнорира, а да се убие. Това става по модерен безкръвен начин – финансово, икономически, чрез похвати, подзаконови рамки и институции. Малко протести. Малко мрън-мрън и дотам.
Да се знае! Само със страх не става. Страхът притиска и кара интелигентните хора да си придават здрав неинтелигентен вид. Капсулират се. Интелигентността се маскира с ирония и сарказъм. На пръв поглед лишени от интелигентност, но въпреки това те остават интелигентни.
Има и нещо друго. Интелигентният човек е горд. Гордостта е първото нещо, с което трябва да се раздели. Трябва да се пречупи и унижи. После може да става и шофьор на такси.
Моето питане е – как се гради общество без интелигентни хора?
Кои ще бъдат лекарите, архитектите, инженерите? Въобще хората за чиято работа се изисква мислене?
С калинки не става. Вижда се. Опитите в лабораторни условия продължават, но не водят до убедителни резултати.
Не знам. Затова питам. Аз не съм толкова интелигентен, а и съм притеснен. Някой от ръководството, моля, да каже. Ама, ако не иска може и да не казва. Нали така?
Автор: Емил Йотовски
https://novini.bg/bylgariya/obshtestvo/560381

21 противоречия, които не спират да ме удивляват

21 противоречия, които не спират да ме удивляват

Има много хора, които не спират да ме удивляват с противоречията си. И особено с когнитивния дисонанс, как не ги осъзнават. Или намират вътрешни оправдания за тях. Ето 21 от тях:
1. Иска да закачи България за Русия, но си праща децата в Америка.
2. Иска да има правата на английски лорд, но задълженията на балкански хитрец.
3. Пламенен комунист, но има десетки офшорни фирми.
4. Пацифист, бори религиозния фундаментализъм с призива: „Християнство или смърт“.
5. Станал ревностен християнин, но не спира да се кланя на мумия в пирамида на Червения площад.
6. Говори само за частна инициатива, но не излиза от кабинети на министри в молби за обществени поръчки.
7. Иска личните ползи и правата на индивида от капитализма, но колективната отговорност от социализма.
8. Иска да постигне 800-годишната демокрация на англичаните, но ако може днес, до 17:30 ч., че да се прибере и да пийне ракийка по повода.
9. Уважава равенството и правата на жените, особено като съпругата му сложи салатка и му сипе питие.
10. Иска Държавата да му измисли работа, няма да му хрумне да си промени специализацията, да се преквалифицира, да научи нещо ново, да се премести, да направи нещо.
11. Иска да взима „информиран избор“ и всички да се съобразяват с това, но ако може да си спести годините учене, а само набързо да прегледа няколко блога.
12. Вярва в много теории на конспирациите и е готов с часове да ги обсъжда, но не иска да прочете поне една книга, за да научи нещо.
13. Иска да живее в модерна държава, но говори само за Тангра, „изконните ценности“ и „старите традиционни обичаи“.
14. Иска да му е чисто наоколо, а си мята фасовете и опаковките навсякъде.
15. Патриот и националист, а се завива с чуждо знаме. И странно, все руското.
16. Дразни се на хората с връзки, но веднага ще ги използва, ако ги има.
17. Иска да има модерна работеща администрация, но първата му работа като администратор е да назначи тъща си от село за ненужен деловодител.
18. Говори против Стратегията за детето и е против държавата да се меси в семейните дела, но при първия проблем тича и вика: „Къде е държавата?“.
19. Непрекъснато мрънка, но не си дава и грам усилие да промени нещо.
20. Иска голяма сила и голяма свобода, но не иска да даде голяма отговорност.
21. Иска всичко, но не е готов да даде нищо.
Мда, някои хора са странни. Пълни са с противоречия, но не искат да положат усилия за намиране на решение. Предимно обвиняват света за това. И ужасно се учудват, че на света не му пука.
Не бъди като „някои хора“, поеми живота си и отговорностите си в ръце. По-трудно е, но се отплаща.
Любомир Аламанов
https://clubz.bg/88124-21_protivorechiq_koito_ne_spirat_da_me_udivlqvat

Миролюба Бенатова, шофьор на такси: Не, да си шофьор не е дъното

Миролюба Бенатова, шофьор на такси: Не, да си шофьор не е дъното

– Много са се подобрили услугите в България.
Казва ми го немски гражданин, когото возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на английски и той споделя, че е впечатлен.
– Ето, преди не можех да си говоря с шофьорите, а сега мога. – допълва той.
Усмихвам се и отговарям, че друг път ще му обясня, на какво се дължи този скок в сферата на таксиметровия превоз.
Някои от вас вече се досещат, че е част от баланса. Някъде другаде има срив. Ако ме питате мен, причината е в хлътването надолу в сферата на свободата на словото. Но коя съм аз, един шофьор, да разбирам от тези работи.
Служебният ми телефонен номер като шофьор на такси, завършва на 111. Когато започнах да го ползвам, бях в бТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013-а напуснах. След това си го откупих и сега ми се стори удачно пак да ме представлява.
111 си е символично число. Докато сме на 111-то място по свобода на словото, аз имам свободата да питам от този номер дали съм спряла на точното място и да информирам, че съм пристигнала на адреса. Имам свободата да комуникирам с публиката аналогово. Камерно. Без ефир.
През юни ми предложиха да стажувам като журналист. Разбира се, нарекоха го по друг начин. Казаха, че искат да ме задържат в НОВА, но със стажантски договор, в никакъв случай трудов. При никакви обстоятелства да не съм в нюзрума, но да правя материали. Неясно как, но със категорично без да използвам оператори и монтажисти от телевизията. В средите на „Човешки ресурси“ наричат тези оферти отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, но после ще бъде представено като възможност. Хитро.
След 26 години в журналистиката реших да стажувам на друго място. След като междувременно тук – там ми казаха, че няма място за репортер като мен. Имали желание, но нямали възможност. Разбрах ги. И потърсих поприще, в което още търсят хора.
За шофьори има места. Още.
Взех си изпита в ДАИ, издържах психото и кандидатствах в Yellow. Трудно беше да обясня защо след екрана искам да съм зад волана. В таксиметровите среди ме приеха с недоверие, но все пак ми дадоха шанс да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още вярват, че разследвам или кроя нещо. Други (уж репортери) повтарят под сурдинка опорката, че готвя някакъв проект. Даже Блъсковият „Труд“ днес разказва по този повод, как по времето на СОЦ-а Петър Станчев от „Земеделско знаме“ измислил рубриката „Журналисти сменят професията“, стажантът Първан Стоянов станал таксиметров шофьор, а поредицата се радвала на голям читателски интерес. Хубав пример от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната демокрация.
Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа излишна за българския медиен свят.
Като изключим „предложението“ от ПИК да правя рубрика при тях, от другаде не ми предложиха работа. Практикувам журналистика като хоби, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От „Жената днес“, L’Europeo и „Мениджър“ се обадиха да ми предложат теми за писане. Единият текст вече излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази възможност. Наистина.
Никъде не ми предлагат да задавам въпроси. Този жанр в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси вече са екзотика, както имах възможност да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в парламента. Питах го дали има телепатична връзка със своя бивш служител от ГЕРБ, така че да си извършат имотните сделки в един и същи ден, в една и съща нотариална кантора, на интересна стойност. Ц. така и не обясни от къде са му парите, но чувам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на държавата и ще отстоява „евроатлантическите ценности“. Без имоти не става. Без личен асансьор, явно няма да е пълна демокрацията. Докато шофирам имам време да разсъждавам по този въпрос. Още не съм го осмислила съвсем.
Иначе, пиша от дете и нямам намерение да спирам. Но истината е, че днес работя като таксиметров шофьор. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разходи. После започвам да изкарвам за себе си. Това е свободна професия. И повтарям истината на невярващите колеги – шофьори и пътници:
– Тук има места, а аз притежавам базисни умения по шофиране, ориентиране и комуникация. Търся си ново вдъхновение, смисъл и начин да съм полезна на хората. Отново.
Дали правя това, което умея най-добре. Не, разбира се. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме наоколо и погледът ни се спре на момичето с аграрното образование в медийния регулатор, моето шофиране си е съвсем адекватно. Аз мисля, че се справям прилично. Сигурно и председателката на СЕМ така вярва за себе си.
Сега се уча да се ориентирам бързо във всички квартали на София, питам, когато навигацията ме обърка и се извинявам на пътниците, ако изпусна отбивката или не знам улицата, която ми казват. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, трябва да питаш. Практикувам го. Когато трябва мълча, не избирам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, слушам неангажираща музика и колата е чиста. На този етап толкова мога.
„Дъното“, биха казали някои. Не, да си шофьор не е дъното. Понякога усещам гузната обществена съвест под формата на голям бакшиш. Отговарям, че това не индулгенция за гражданското мълчание. И връщам.
Бях добре платена като журналист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска надница и съм удовлетворена, когато хората си тръгват умислени, вдъхновени, развеселени. И доволни, че са стигнали навреме, дори по-бързо от очакваното. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си там.
Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си ПР или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт.
Мен не ме е срам всеки ден да заставам очи в очи с публиката. И продължавам да й служа. Както мога. Днес е това.
Благодаря за доверието.
Текстът на Миролюба Бенатова е от страницата й във фейсбук. Публикуваме го със съгласието на авторката.
https://clubz.bg/88082-mirolyuba_benatova_shofor_na_taksi_ne_da_si_shofor_ne_e_dynoto

Партия – това звучи мръсно

Партия – това звучи мръсно

Защо стигаме до трагедията – получаваме още от същото, докато уж се борим точно за обратното

Политическата партия като конструкт губи легитимност и буди все повече недоверие, без значение от своя цвят. В добрия случай обществото ни търси други механизми за политическо представителство, а най-често просто се отказва от участие. Накрая печелят онези, срещу които уж е насочен бунтът.
Няма социологическо проучване или анализаторско експозе в последните години, което да не отчита принципна загуба на доверие към всички партии. Нещо повече – все по-често говорим за загуба на доверие в политическата партия като механизъм на демокрацията изобщо, без значение дали става дума за партии на власт или в опозиция, леви, десни или центристки, големи или малки. Голяма част от хората светкавично поглеждат с недоверие дори към напълно нови партии, които не са способни на успехи отвъд няколко процента.
„Масовото съзнание търси кандидат, който в по-голяма степен да изглежда надпартиен, непартиен, или дори антипартиен“, анализира наскоро една от големите социологически агенции.
Тенденцията просто е такава – думата „партия“ е все по-мръсна.
Тази все по-голяма ненавист към партиите ражда автентични търсения на нови форми за участие в политиката, а също така и абсурдни куриози. Така например един независим кандидат за евродепутат (и какво ли още не) от известно време открито работи за формиране на… „партия на непартийните кандидати“. Но тенденцията далеч не обхваща само най-екзотичните екземпляри от българската политическа фауна.
„Тя/той не е член на партията Х или Y“ – помислете си колко пъти в последните години сте чували този довод като плюс в биографията на някой политик. Кандидати за президенти, водачи на евролисти, кандидати за кметове – примерите не са един или два. Този не е партиец, следователно е читав човек. И обратното: щом си от партия, минимум има нещо гнило в теб, а най-вероятно ти си един най-обикновен измамник, крадец и послушко.
Надпартийната Манолова
Да погледнем най-пресните примери. Основната стратегия зад кампанията на Мая Манолова за кмет на София е в това нейната кандидатура да бъде представена като „надпартийна“.
„Няма да търся подкрепа от никоя партийна централа!“, заяви Манолова още преди да обяви официално, че ще се бори за поста.
После събра над 60 души от различни сфери в инициативен комитет, а всички послания гласят, че ще се търси „широка гражданска подкрепа“. За партийната подкрепа – с половин уста. И по възможност от максимално много партии, за да се избяга от обвързването с една (конкретна) от тях.
Кандидатурата на Мая Манолова като „надпартиен“ кандидат за кмет, търсещ „широка гражданска подкрепа“, е още един пример за общия упадък на политическите партии като легитимен политически механизъм за представителство и упражняване на власт.
Без съмнение тази стратегия е избрана и ще се реализира със съгласието и участието на БСП – на „Позитано“ 20 са наясно с реалностите и също отдавна говорят за нуждата от „широка подкрепа“, използвайки термина като противоположен на подкрепа за партия.
Сякаш именно да натрупа широка подкрепа, достатъчна, за да управлява, не е изначално целта на всяка една партия. В БСП вече играха тази игра – с президента Румен Радев, но не само. Водачът на тяхната евролиста не беше партиен член и това му достойнство също беше изтъквано и използвано многократно. Осигуриха избираеми позиции за т.нар. гражданска квота. Дори членовете на БСП в листата трудно можеха да бъдат определени като особено значими партийни фигури.
Детайлите на трите случая се различават, а особено специфичен е този с Радев, но общата тенденция е тази – тези хора не са партийци, а обратното – хубави хора…
Но тенденцията далеч не се изчерпа с действията на БСП, макар да си заслужава отделен анализ въпросът докъде е нормално една партия да излъчва сигнали, че се срамува от себе си. Въпреки всичко, това все пак е най-живата българска партия, в която наистина се води – добър или лош – реален партиен живот.
Търсенията на нещо различно се потвърдиха и на последните европейски избори, където имахме двойно повече като брой независими кандидати, отколкото 5 години по-рано – 6 срещу 3. Общо те спечелиха повече от три пъти по-голям брой гласове – 73 000 срещу 21 000, като трима от тях изпревариха редица партийни листи, а двама – парламентарно представени партии. Същевременно общата активност между двата избора падна с 5 процентни пункта.
„Гражданинът“ срещу партийния играч
Ако се върнем на настоящата кампания за местна власт в столицата, имаме още два примера. „Демократична България“ също излъчи непартиен кандидат за кмет, а още по-любопитен е случаят със „Спаси София“, чиито активисти съвсем целенасочено решиха да не поемат път към създаване на партиен субект, а да се борят за властта като „граждани“ – макар да не е известно членството в партия да ти отнема гражданството.
Борис Бонев и „Спаси София“ са основните политически играчи, които ще заложат на недоволството и разочарованието от всички партии и ще търсят електорална подкрепа като „граждански“ кандидати.
Отдавна беше ясно, че на местните избори те ще потърсят представителство в столицата, но „Спаси София“ осъзнато пое по алтернативен път за влизане в реалната политика, приемайки неговите големи рискове – най-вече липсата на листа за общински съветници. Колективът имаше отличен шанс за прилична група в общинския съвет, която да изнесе дейността им досега на друго ниво и да работи „отвътре“ за своите каузи, но в момента рискува да не успее да вкара дори един общински съветник. Всичко това, видно от едно от основните послания зад кампанията им – „гражданският, а не партиен кандидат Борис Бонев“ – е водено от същата стратегия:
„Знаем, че мразите партиите – ние не сме партийци“.
Тенденцията не е само българска, но е твърде видима в България, а разочарованието от политическите формации, стигащо до отвращение, е лесно обяснимо, разбираемо и до голяма степен справедливо. Едва ли има нужда от дълбоки анализи защото това е така – неизпълнените обещания, липсата на качествена промяна в живота ни и чувството, че основните управляващи и опозиционни българските партии не работят в полза на избирателите си, са до голяма степен обективна реалност.
Много проблеми и една трагедия
Разбира се, особено при местни, но и във всички други видове избори, законодателството е заложило някои прекомерни и ненужни ограничения пред гражданското (разбирай – непартийно) участие. Такова несъмнено трябва да има и дори да бъде насърчавано като полезна стъпка към последващо реално политизиране, а ограниченията и подводните камъни пред независимите кандидати да отпаднат.
Например преди години беше възможно независим кандидат за кмет да има право на своя листа, а днес – това не е така. На евроизбори пък независимите кандидати получават петкратно по-малко средства от бюджета за медийни пакети спрямо партиите. Тези и други спънки не са в полза на демокрацията.
Но голямата картина е малко по-сложна
По същество ние не мразим (или не би трябвало) партиите, а начинът по който бяха девалвирани техните смисъл и цел. Терминът „партия“ съществува още от древноримски времена, а днешните партии водят началото си някъде от XIX век, когато постепенно започва въвеждането на всеобщото избирателно право. По същество няма друг легитимен инструмент за пълноценно участие в политическия процес в една демократична държава.
Това не означава, че българските партии в настоящия си вид заслужават каквато и да е индулгенция. Напротив, те вероятно заслужават огромна част от всички критики и недоверие, които получават. Но честният, макар и многократно по-труден път, е тяхната промяна отвътре или замяна от други, нови субекти, които да изпълнят със съдържание и да измият негативния образ на политическата партия като социален конструкт за упражняване на власт.
Дори да приемем, че на местно ниво са възможни механизми за участие в управлението и без наличието на партия, пълноцената промяна може да бъде реализирана само през централната законодателна и изпълнителна власт. Да бягаш от сформирането на субект, който да се бори за тази цел, само защото си наясно с трудностите и натрупаното недоверие към партиите, не е най-голямата проява на смелост. В добрия случай това би могло да бъде фаза от развитието ти като политик, но не и крайна точка и самоцел.
Смелост е да убедиш и докажеш на достатъчно критично мнозинство от хора, че може да бъде различно. Впрочем качеството на един субект не зависи от неговите рамки – синдикатът не е лош, защото изначално е синдикат, а защото вероятно се управлява зле. Когато искаш защита на работното място – трябва ти синдикат. Когато искаш да променяш политическата ситуация в страната генерално – трябва ти партия. Какви ще бъдат и как ще функционират тези или която и да е друга организация – зависи от теб. Всяка една организация зависи от хората, които я изграждат, без значение как се нарича.
България е парламентарна република и реалната власт е в мнозинството в Народното събрание. Всяка една промяна зависи от спечелване или формиране на такова мнозинство. На това е способен само политическият конструкт, наречен партия. Колкото по-бързо недоволните от сегашното състояние осъзнаят това, толкова по-добре.
Дотогава – стигаме и до трагедията – ще получаваме още от същото, докато уж се борим точно за обратното. Онези партии, които не ни харесват, ще продължат да функционират по същия начин и да експлоатират все по-успешно настроенията срещу тях самите. Без значение от все по-ниската избирателна активност, те винаги ще имат и своите твърди електорати, които в крайна сметка ще излъчват мнозинства, където е необходимо. Ще разчитат на апатията и омразата към термина „партия“, което в зародиш ще пресича възможността да се построи реална тяхна алтернатива.
Да се сложи прът в това колело със сигурност не е лека задача, нито възможна за постигане от днес за утре. Но е единствената, за която в дългосрочен план си струва да се работи.
Николай Драганов
https://clubz.bg/87628-partiq_tova_zvuchi_mrysno
P.S. Смятам тази статия за много показателна, доколко намалява тъмното астрално влияние и се появява ново мислене.
Йосиф Йоргов
Последни публикации
Последни коментари
За контакти
Your Name:*
E-mail:*
Message:*
Type the characters you see here: