Не те обичам! Ти си лоша!

Published 29.06.2024 | By Йосиф

Не те обичам! Ти си лоша!

Има често срещан и универсално използван израз „проверка на границите“, той е в обръщение толкова много, че всъщност не мислим кой и какви граници проверява и най-важното – за какво.

„Той просто проверява границите“ – това е такова очукано извинение, че тези определени „граници“ трябва да бъдат начертани с по-дебела линия, за да не е лошо. Какво и дали е необходимо – никой не пита.

Детето започва да тества границите не по време на криза на 3 години. И дори не през периода на „ужасните двегодишни“. А още от първия ден. Какво мога да кажа – ние самите все още тестваме границите: „е, как е този път? Трябва ли да бягам на 37 години? Мога ли да го направя? Дали този свят ще се огъне под нас?”

Това са добри граници, струва си да ги проверите и нарушите. Това са границите на нашите страхове, неспособности, границите на моделите и глупостите, на комплексите и предразсъдъците, на нашите възможности и воля.

И ние подкрепяме детето в първите му неумели опити да бърбори, да достигне с ръка до ръба на леглото и да се изправи до него, да стане за първи път – можем ли да си представим, как може да го усеща, изведнъж да почувства слаба надежда за устойчивост на тези несигурни, памучни, нестабилни бебешки крачета?

То току-що е преминало границата хоризонталност и ние плачем от непоносима нежност, гордост и слабост, подкрепяме ръцете му и казвахме: „бебе, можеш!”. И то прекрачва границата на зависимостта си от нас, като за първи път взе лъжица и размаза каша по бузите и упорито „аз сам!“, издърпвайки неловко към себе си такива сложни, прилепливи, не-хващайте-няма страхливци, опитвайки се, израствайки, пораствайки и ние се гордеехме и говорихме за разлятата супа „нищо, това са глупости, сега ще го изтрием – но вие сами, яжте сами!”.

И не показахме как измиваме подовете за него – искахме той да върви напред, поддържахме дискретно, за да не разбием тази крехка порцеланова първа гордост, така че никога, никога да не се чувства малък, неудобен, глупав, дефектен. За да знае, че е силно момче и ще се справи с всичко.

Няма по-силно послание за дете от: „Ти си моето силно малко момче, ще успееш, аз съм с теб“.

Това са две могъщи сили, нещо, без което е толкова трудно да се живее в света, а ако сега сте искали да плачете като мен, тогава ще разберете, че няма да има по-силни учения, няма нотации, няма развитие, няма думи, няма нищо по-силно и по-важно за детето от вашата вяра в неговите сили и вашата любов и защита. Те се хранят безкрайно и през целия живот ще хранят двете му движещи сили – необходимостта да завладеят света и необходимостта да бъдат приети и обичани.

И тогава изведнъж, вместо трогателното овладяване на самостоятелно хранене или седене на гърнето, то става на 3 години и по същия начин овладява вземането на независими решения. То се е научило да управлява триколка и се научава да контролира хората.

„Не, ще правя както искам!“- казва ви го в лицето. Или го прави в лицето.

И ни покрива. Всички наши детски забрани и глупави поведенчески страхове са покрити, ах, ако сега не му покажем, кой е шефът, тогава то ще седне на врата ни.

Може би не става въпрос за собственика? Може би собственикът не е този, който, използвайки сила и опит, да смаже и принуди да го прави по свой начин? И все пак този – който е по-силен, по-мъдър, по-щедър, който има достатъчно банална зрялост, за да различи разликата между сила и посока и да не налага силата, а да продължи да дава посока.

Когато то „овладя“ горещата печка, ние не крещяхме и не го заключвахме в стаята, оставяхме го да се „опари“ с нещо друго и обяснявахме защо, обяснявахме с уважение и доверие в способността му да разбира. И то разбираше.

Може би вместо „о, така, тогава … (няма да получиш сладкиши, лишен си от анимации, няма да отидеш на площадката, седни в стаята си, да размислиш)“, можем отново да спрем и да разберем, че то просто расте и завладява света. И нас, включително.

И трябва да го завладее, рано или късно, а ние сме там, за да го предпазим от газови горелки и от футболна топка на пътя, а не да забраним да се опитва да готви или да играе футбол. Да зададете посока, а не да убиете силата, това е страхотна вродена сила да изследва, да опитва, да зрее и да расте.

Може би, ако казахме: „виждам, че сте пораснали и искате да решавате сами. Не мога да ти позволя да го правиш, защото е опасно (жестоко, обидно, вредно и т.н.), но ми се струва, че ти е дошло време сам да решиш дали да го направиш“ – желанието да противоречи и да тропа с краката си, тази сила на израстването, ще намери изход в ново ниво на решения, които вече може да вземе само, на които ние ще се подчиним и няма да се налага да бие челото си по всички стени на нашите забрани.

А ако има граници, които си струва да се преместят, тогава има и граници, които не могат да бъдат преместени. Не трябва да причиняваш безсмислена болка, не трябва да застрашаваш себе си и другите. Мама не може да спре да обича детето. А ние можем и трябва, задавайки същата идея за посока, да не допускаме опасност, безчувственост, жестокост. И ние можем и трябва да продължим да доказваме, че границата на нашата любов е непоклатима.

Може би то проверява не само: „а ако направя забраненото, какво ще се случи?“- в силата си на изследовател на света, но също така: „а ако направя забраненото, мама все още ли е с мен?”. Тя все още ли е онази майка, която казваше:“Аз съм с теб, хлапе“?

И ако границите на независимостта могат и трябва да бъдат позволени да бъдат нарушени, в рамките на разумна посока, тогава тази граница е много важна за защита. „Постъпихте много лошо и жестоко, случва се. Нека помислим, как можем да го поправим“. Ние. Спъна се, но ще се справиш. Нека помислим, какво сме научили и как да не го правим повече. Ти си добър. Ще успееш. Аз съм с теб.

Когато то крещи в лицето „не те обичам! Ти си лоша!“ Много е много важно то да почувства изведнъж, че в този ужасен басейн от гняв и самота, където то тромаво скочи, опитвайки се да узрее и да се научи да контролира майка си, майка му няма да го хвърли само, както не го хвърли, обляна в гореща лепкава каша или плеснала в калта.

Мама ще каже „казваш зли думи. Нараняваш ме“. И ще му даде време, вече узряло и внезапно нарушило такава непревземаема граница, да научи нещо важно в този момент. А когато то дойде (и то ще дойде) с протегнати длани, тя ще го приеме, без унизителни търкания и измъчени изкуствени извинения.
Превод: Йосиф Йоргов

https://econet.ru/articles/123532-ya-tebya-ne-lyublyu-ty-plohaya