Здравейте, приятели – стари и нови! Аз най-накрая се реших да се изкажа, дори може да се каже: да се изповядам. Седмата година промени живота ми. Колко много неща през това време преживях-премислих-почувствах. Искам да споделя и то с една цел – може на някой това да помогне в живота. Трудих се дълго. Не можех да открия, на какво да се спра. След това разбрах, че темата е безкрайна – като живота.
Олга Гусева
Защо напуснах медицината
Аз съм лекар-хирург. Повече от 20 години съм в медицината. Ако накратко обрисувам живота си – благополучен е, дори може да се каже стандартен. Средностатистическо семейство: баща – военен, майка – лекарка. Училище, медал, медицински институт, червена диплома, 3 години работа по разпределение в провинцията – малка районна болница, и по специалност и по запушване на дупки в щатното разписание. Наложи се да бъда и терапевт, и невропаталог-психиатър, лекар по преливането на кръв, и офталмолог и да давам нощни дежурства за всички специалисти. Не беше лесно, но беше интересно. Спомням си тези три години с удоволствие.
След това, работа във световно известен научно-изследователски институт и реализиране на мечтата – хирургия, микрохирургия. Защита на дисертация. Много интересна работа, уникални операции. Наоколо забележителни хора – учители, колеги, болни. На новите си болни при запознанството винаги казвам: „Сега сме трима – вие, аз и болестта. С кого ще бъдете? Ако сте с мен, тогава ще сме двама и ще ни е по-лесно да се справим с болестта”. Като цяло обичах работата си, смятах я за свое призвание, и никога не съм съжалявала за избора си. Дори не си представях живота без хирургията.
Но преди няколко години изоставих любимата си и успешна хирургия, незавършената докторска степен и недоумяващите си колеги. Напуснах съзнателно, спокойно, без съжаления. Не ме е срам за преживения живот, но вече имам нов. Любимата ми майка, приятел и съветник, следейки промените в мен и в живота ми, без докрай да разбира случващото се, ми каза: „Аз съм с впечатлението, че винаги си вървяла към това”. Да, сега съм напълно наясно, че това е така.
Какво промени толкова кардинално живота ми?
Работата е там, че немалкият ми опит, складираното в ума и обикновената наблюдателност, отдавна ме отведоха до няколко неутешителни извода относно професията ми:
1. Медицината принуждава постоянно да се нарушава главната заповед на лекаря – не вреди («non nocere»)!Къде е изходът?
2. Цялата история на заболяванията и лекуването на човека е с огорчително постоянен вектор (характер) – независимо от новите постижения в медицината, нерешените въпроси стават все повече, страдащите се умножават, здравите новородени все по-малко, връщат се отдавна забравени „победени” болести, възникват съвършено нови. Бих казала, че това е някакъв безкрайно-безрадостен вектор. Защо? Кога, и с какво ще приключи?
3. Цялата медицина е построена на несъвършени методи за диагностика. Няма нито една на 100 % достоверна и на основата на такива плаващи данни, лекарят ще трябва да прави заключение, да препоръчва, да взима отговорни решения. Има ли правото?
4. Фармацевтичният бизнес с лавината си нови лекарства, отделно води постоянно до нови проблеми в лечението, предизвиквайки несъвместимост на препаратите, странични действия и усложнения от тях. Има ли алтернатива?
5. Всеки медик се сблъсква, ту с чудесата на пълното оздравяване, когато обреченият болен изведнъж става здрав, ту с фатални случаи, когато благополучният ход на лечението изведнъж придобива катастрофален и неуправляем характер. Къде са обясненията за всички тези „изнеднъж”? Как можем да противодействаме на това?
6. Нерешен си остава главният въпрос за лечението – причината за болестта. Микроби, вируси, гени, атеросклероза… Защо поразяват едни, а други въобще не ги засягат. Имунитетът, стресът, екологията, възрастта и наследствеността – това са тези универсални, използвани за всички житейски случаи обяснения, които за лекаря понякога са като вълшебна пръчица. Тогава защо примерно при епидемия от грип се разболява здравият и с нормален имунитет, а кекавия и понижен такъв, е здрав. Защо при равни данни, единият получава инфаркт след инфаркт (рак, диабет), а друг – нищо. Защо момчето, което спасява давещото се в леда дете, след това няма нито бронхит, нито пневмония, а калената спортистка-каякарка, паднала при тренировка в студената вода, умира от преохлаждане. Защо толкова често са безрезултатни всички усилия на съвременната медицина в борбата с безплодието? А младата жена, която заради няколкото спонтанни аборта, пролежава цялата си бременност в болницата, докато второто ражда дори без да забележи. Защо здравите родители имат дете инвалид? Или пък въобще нямат собствени деца? Докато дамите с вредни навици, със здравословни проблеми, несемейни и неустроени, без желанието да възпитават многочислено потомство, раждат дете след дете. Колко много защо без отговор.
7. Тясната специализация – и необходимост, и беда в медицината. Разбираемият стремеж за задълбочаване на знанията в определена област има и обратната си страна – загуба на общата картина на болестта. И най-добрият тесен специалист, образно казано „хирург с палеца на левия крак”, вече просто физически не може да съзре (да помни, да знае) другите проблеми със здравето на пациента си. А все пак в организма ни всичко е взаимосвързано.
8. Зоната на интересите на медицината е ограничена и не обхваща всички проблеми със здравето. В този диапазон не попадат, примерно, от векове съществуващи проблеми, като уроки и магия (както езотериците и екстрасенсите казват – енергийно внедряване). Дали иска да признае това или не медицината, други „структури” се справят с тази напаст. А честните лекари не открили, каквото и да е отклонение в здрав младеж, който вехне и признават, че само Бог знае причината за това, и какво би могло да се очаква. И все по-често отпращат болния при врачките или ходжата. А пък новото обяснение за причината на увеличените случаи с внезапна смърт на хора (деца), съвсем не ми се връзва с фона на благополучното състояние. Синдромът на внезапната детска смърт – сега така изглежда признанието на медиците за своята безпомощност. Простичко казано, лекарите казват, че изведнъж човекът умира, без логика. На това му се казва постижение.
9. Ваксините са пълномащабен позор за медицината, вмъкнат на държавно ниво в много страни, в т.ч. и у нас. Активната и неоснователна намеса в природата на човека, а детето с тежки последствия. Кой ще отговаря?
10. Всеки медик не веднъж в практиката си е принуден да каже „безсилни сме”. И няма значение дали казва това на безнадеждно болен, на родителите на болно дете или на самия себе си, а в същото време поддържат илюзията в човека за помощ, за да не убият надеждата му. Лъжа за спасяване? И как може да гледаш в очите този човек или родителите на такова дете?
11. Като офталмолог отдавна исках да разбера, какво означават добри или лоши очи. По какви признаци ги определят? Какво отличава душевният човек, с който общуваш комфортно, от бездушния, с когото избягват контакти с всички сили? Как да реагираш на подобни изказвания на болните като: „на Душата ми стана по-леко”, „камък ми падна от Сърцето” или „Душата ми е наранена”, „тежко ми е на Душата”…? И какво означава душевноболен? Какво е Душата? Къде се намира? Защо в медицинския институт няма и думичка за нея, ако човешкият живот е толкова обвързан?
На всичкото отгоре, и изказванията на уважавания от мен академик Амосов: „Не се надявайте на медицината. Тя горе-долу лекува много болести, но не може да направи човека здрав”. По-късно прочетох думите на Л.Толстой: „Грижата за собственото тяло няма край… и хората, грижещи се за него с помощта на медицината, не само забравят за живота на другите хора, но и за собствения си”!!!
Без отговори на тези въпроси и без видима алтернатива, отхвърлих тези проблеми за после. Както Скарлет О Хара в романа си „Отнесени от вихъра” – ще си помисля за това утре.
Вярно, опитвах се да препоръчвам в някои случаи нетрадиционната медицина, но отстъпих след като се убедих, че и там възможностите са ограничени.
И при тях 10-та точка не е изключение, а е пълно с шарлатани!
Винаги и във всичко търся разбирането, още повече пък в професията ми. Не признавам безсмисленото, тъпо следване на нормите. Да се раздроби нещо на половинки, а после да се действа – това не е за мен. Още повече, че винаги съм търсила възможности да помогна на всеки, помолил за помощ. Държа на взаимното разбирателство и доброто отношение между хората. Търсех опората, при която никога и нищо не е страшно. И удивително – намерих всичко това – и разбирането, и опората, и възможностите, и сплотените хора. Явно по принципа: „ Който иска ще получи, който търси – винаги ще намери”.
Сега знам, как реално да помогна за справянето с всяка болест, без значение на диагнозата. И затова не трябва да ви боли, да ви тровя с наркотици, лекарства, да ви лишавам от радостта към живот със забрани за свеж въздух и слънце или ограничителни диети. Вярно е, че заради такива възможности си струваше да разтърся живота си, да намеря в себе си сили за кардинални промени. И напускането на работата, на престижната позиция, не са жертва. Не е и предателство към болните ми. Напротив – сега имам несъпоставимо повече възможности за помощ.
Да, за това ми се наложи да обърна нещата с краката нагоре спрямо всичко, което в годините съм следвала без да се замислям. Наложи ми се честно да преразгледам целия си предишен живот, да подложа на съмнение приоритетите, да сформирам отново жизнената си позиция, като се старая да я следвам неотклонно.
Разбира се, че ми помогнаха. Аз не съм сама – с мен са приятелите-единомишленици, хора със същите позиции. И вече в лексикона ми отсъстват думите – изведнъж, провървя ми, защо, нещастно съвпадение, ужасна несправедливост, без причина. Защото всичко в живота ни е закономерно и случайности няма. Всичко си има своята причина и винаги можеш да я намериш и отстраниш. – и причината, и следствието. И което е още по-важно, да предупредиш.
Промени се разбирането ми за причините на болестите и възможностите за помощ. Разбрах, че медицината се старае да отстранява не причините, а следствията от болестите.
Ето как възгледите ми за болестите, причините за тях и възможностите за помощ влязоха в противоречие с тези в медицината и аз я напуснах. Не мога и не искам да живея по двойни стандарти.
Защо зарязах материализма?
Възпитана по съветско време, дълго и непоколебимо бях на позицията на материализма и съответно атеизма. Първият значим удар по мирогледа си получих още в медицинския институт. Бях поразена, колко добре е обмислено всичко в организма ни, до най-малката подробност. Кой ги е създал и съединил така, да се чудиш. Наложи ми се да отхвърля идеята за маймуните. Мисълта за Вселенския Разум също не ми вършеше работа. (Разбрах, че знаменитият Питагор навремето си е изказал актуалната мисъл, че една от причините за гибелта на човечеството, е материализма на учените.)
После все по-често забелязвах, че жизненият ми опит не се вписва в материалистичната конструкция на света. Все по-често в паметта ми изплуваха събития от различни периоди в живота, когато впечатленията и усещанията ми нямаха никакво материалистическо обяснение. Спомням си потреса при погребението на 40-годишния ми приятел, когато отидох за последно сбогом и изведнъж ясно почувствах, че Антон не е тук. Тялото е, а него самия го няма. Или учудено-изплашената ми приятелка, която шепнешком разказва (да не би да я затворят в психото) преживявания-страхове. И не просто страхове, а на физическо ниво ясно усещащо се налягане в главата (като стегната с обръч) и придърпвания в корема с всички сили, които възникват при появата на някаква жена, която приятелката ми материалиска, не може да нарече по друг начин освен вещица. И много, много други неща.
Събра се внушителен списък с въпроси. И сред тях същите тези „защо”, „кой е виновен”, „защо толкова несправедливо”, „какво да се прави”.
Следователно трябва да се търси друга точка на засичане, друга координатна система. Започна периода на търсенията. Макар, че изборът не е голям – ако не е материализмът, то идеализмът в някаква негова форма. Ще пропусна подробностите от ходенето по манастири, беседите с религиозни авторитети, с вече вярващи приятели. Главната мисъл на всички събеседници бе – Трябва да се покръстиш, въпреки противоречивите обяснения за такава необходимост.
А по това време, някъде дълбоко в себе си вече започнах да се разгръщам. ЗА ВЯРАТА. По славянска традиция се кръстих в православна църква (това е отделна за обсъждане тема), но нито ми олекна, нито ми стана по-понятно. Напротив, въпросите се нароиха повече. Противоречията в самото вероучение и нестиковането на догмите с реалния живот, в т.ч. при самите свещеници, предизвикваха недоверието ми. (Втората причина за смъртта на човечеството, според Питагор, е невежеството на свещениците.) При това никак не ми се връзваше изискването за посредничество между мен и Отеца. Ако Той винаги е до мен, чува и вижда всичко, защо трябва специално да го озвучава някой друг. При това и да плащам? Разбрах, че вярата и религията въобще не са едно и също нещо. Когато съвсем бях в безизходица при опитите си да подредя цялата тази смес от въпроси и отговори в каквато и да е разбираема картинка, ми помогнаха, чрез съпруга ми Серьожа. Точно той – прочелият купчини книги в настойчивото си и последователно търсене на истината, ме доведе при хората, които ми помогнаха да видя себе си, човечеството, околният свят в единна, взаимосвързана система – проста, разбираема и справедлива.
Моят светоглед
Човекът е уникално създание. Удивително „измислено” тяло и непостижима Душа. Тялото е нашата физическа, видима част. То е инструмент за Душата. То има нуждата от уважително отношение – почивка, храна, температурен режим, всичко относно известните „условия за експлоатация”. Но главната ни част е невидима – Душата. Всичко започва и завършва с Душата. Животът на Земята е училище за Душата. На Земята ние се учим. Всички ние имаме общ Родител. Този, който ни е създал, създал е Земята, природата, Космоса – всичко. Това е Създателят, Творецът, Бог, Отец. За мен най-близка е думата Отец. Но всички ние сме негови Деца (не роби и не работници, а деца. Разликата за мен е принципна).
Различни външно, отличаващи се по характер, способности, цвят на кожата, ние като цяло сме еднакви – имаме Душа. За възпитаването Душите на децата си, Отецът е създал училище – училището на Живота. За да израснат в него младите Души във възрастни и подготвят последователи за делата си. Тук децата усвояват физическият свят като получават знания, опит, намират приложение на способностите си, учат се да отличават доброто от злото, учат се, как да запазват света си със собствени сили, да живеят в хармония с него, в мир и съгласие един с друг. Учат се да се радват на живота, да обичат и пазят всичко, което Отецът е създал за това – природата, земята, растенията, животните. И един друг. И всичко само заради това, при завършването на Училището да съзреем за продължението на живота, но вече на друго ниво възможности, в друго качество (като да постъпиш в институт). Резултатите от обучението ще се определят на матура. Там ще оценят и знанията и натрупания опит и нивото на зрялост (състоятелност), и реализираните или нереализирани възможности. Подобно на дробно число, където в числителя се вписва, какво си успял да направиш в живота, а в знаменателя – в какво си можел да успееш. На изпита ще се реши дали сме готови за бъдещия живот. Като камертон, като своеобразен еталон, Отец е вложил в Душата на всеки своя частичка – искра Божия, за да ни помогне. По нея можем да се ориентираме в живота си (ако чувствам, че на душата ми е тежко, значи вибрациите ми не съвпадат с камертона, ако пък ми е леко – всичко е както трябва).
Висшите вибрации на Бога, Отеца съответстват (близки са) на Земята само в едно състояние – Любовта. Всъщност това е най-силното човешко чувство. Говоря за ЛЮБОВТА като движеща сила. С Любов можеш да направиш всичко. И нищо не е в състояние да й противостои. Защото няма друго такова чувство, но с противоположен знак. Ненавистта е по-слаба от Любовта. Сравнително наскоро разбрах, че с това чувство всеки е надарен изначално. Ако я извадиш навън от себе си, по-точно, да додрапаме до нея през всичките ни неявни характерни черти, тогава всичко, което я съставя, ще стане нормално и естествено – и състраданието, и търпението, и прошката, и разбирането, и съзиданието, и помощта, и доброто.
За да го постигнем, ОТЕЦА ни е дал подсказка – Живейте в добрина, отнасяйте се с добро към всеки и всичко, което ви обкръжава”. Това е единственото ПРАВИЛО за успешното учене, или по друг начин казано – условието за нормален живот. В Училището постоянно ще ни учат и проверяват дали съблюдаваме Правилата, дали съответстваме на Еталона, като формират обстоятелствата за избор между добро и зло (един вид тестове за състоятелност). За всеки програмата е индивидуална, а проблемите общи – човешките качества, които не се вписват в понятието Добро, тези които пречат да достигнеш до своята Любов. Гордостта, завистта, гнева, мързела, лъжата, унинието, обидата, алчността – това е солиден негатив, груби и низши вибрации. Точно от тях трябва да успеем да се избавим за времето на ученето-живот. А това не е много лесно. При това трябва да се прави постоянно, ежедневно и ежеминутно. Както е казал поетът Н.Заболоцки: „Душата е длъжна да се труди, и ден и нощ, и ден и нощ…”. Защото е възможно да не успее.
Първият път, в който разбрах, какво означава да не успееш, е когато загубих мама. При това не го разбрах веднага. И когато ми казаха, че тя си отива, бях в шок – не може да бъде. Почти вдигната беше на крака след възстановяването от „големия набор” болести. Струваше ни се, че още малко и ще успеем – но не успяхме. Непременно ще разкажа за мама, отдавна трябваше да го направя.
Явно ние не сме много старателни ученици, не успяваме да се справим с програмата на един живот. Отецът ни дава възможността да се доучим и идваме на Земята не веднъж (при езотериците това се нарича реинкарнация). При угасването на всеки живот има физическа смърт – тялото в Земята-майка (разпад на съставните части), а душата на междинен изпит (както бихме казали „разбор на полета”). Всичко-всичко, до най-кратката мисъл, ще видим, преразгледаме отново за целия си минал живот. А там вече не можем да прехвърлим грешките си върху друг или да потънем вдън земя от срам за действията и мислите си. Натрупаният опит ще се архивира в личното досие за бъдещето.
Ако има добро при следващата реализация, тогава се съставя плана й. И условията на следващото ни идване на Земята (месторождение, националност, социална среда, родители), вече не зависят от резултатите на предишния ни живот, а от старанието. Всички нерешени в предишния живот проблеми, всички невзети изпити, носим като опашка в следващия си живот (следващия клас). Там програмата вече е друга, в добавка с неотработеното от миналия живот. Примерно, невзетият изпит за търпимост към даден човек или избора му, може да се върне в по-сложен вариант, когато се оказваш в кожата на този човек и разбираш, за какво става дума. Тоест, напълно е възможно антисемитът да се роди в голямо и задружно еврейско семейство, а борецът за някакви права на белокожите – в африканско племе. Все едно да не си изучил за определеното време, колко прави две и две, а вече да трябва да решаваш, колко прави три и три. На никого и никога не дават задачи без решение (ние самите си ги усложняваме), а решение винаги има. Да покрием с добро направеното зло. Както казва приятелката ми Зарема: „Със злото не трябва да се борим. Трябва да разширяваме границите на доброто”. Мисля, че отношението ни към хората, е един от главните показатели за нашата състоятелност. За да не ни ограничава в начинанията, възможностите и творчеството, ТОЙ ни е дал на всички нас СВОБОДАТА НА ИЗБОР. Всеки от нас има, както правото на собствено мнение, така и на собствена грешка. И всеки сам си отговаря за нея. Заповядайте – живейте, съзидавайте, грешете, поправяйте се, растете, учете се…
За живота, простичко казано, за да действаме, да говорим и мислим, е нужна енергия. И ние постоянно я получаваме. Всички сме в едно енергийно-информационно пространство, в една система на енергозахранване и обмен. Енергията поддържа всичко – Земята се върти, реките текат, облаците плават, флората расте и цъфти, фауната бяга, лети и плува, яде и се размножава. Човек се ражда и живее, говори, мисли, действа. И всичко това с помощта на енергията – енергията на Твореца, Създателя, Бога. ТОЙ ни е дал постоянния източник на Енергията си – Слънцето, въздуха, Водата, Земята. Те винаги са до нас, винаги с нас. Всички така или иначе чувстват тази енергийна подкрепа. Енергията, идваща в живота ни чрез постъпките ни, думите и мислите ни се връща в околното пространство, в общия котел. Такъв е кръговрата на Енергиите в природата. И всеки човек влияе с енергията си, както на самия себе си, така и на състоянието на цялата система. Той може да съхранява и подсилва, или напротив – да разлага, разрушава своята и общата енергетика. Възможността, свободно да избираме между доброто и злото, да живеем по свое желание, не означава, че целият ни живот е хаос, анархия и неконтролирана безкрайност.
За всеки и всичко Създателят е поставил своя ЗАКОН. И животът във всичките му проявления, е подчинен на този Закон. Той запазва общото ни пространство. Той пази всичко, което спомага съществуването ни, всичко, което е насочено за укрепване и развитие на цялата цивилизация и всеки човек. Иначе казано, пази всичко добро, прогресивно, положително. И го поддържа енергийно. И обратно – всичко разрушаващо, зло, връща обратно, включително и към автора му, за да разбере, че не трябва да сече клона, на който седи, да плюе в кладенеца, без да мисли за последствията на жизнедейността си. И земетресението с човешки жертви, също е върнатият ни според Закона, наш общ негатив, в който е напълно възможно и аз да съм вложила капка. Действието на закона може да се изрази с пословицата – каквото посееш, това ще пожънеш. Времето за действие на Закона става строго индивидуално според възможностите и старанията на всеки човек с оглед плана му за живота. Така излиза, че проблемите, възникващи в живота ни (пожари, болести, внезапни усложнения…) са собствения ни негатив, който Законът ние върнал в една или друга форма, т.е. на физическо, разбираемо ниво ни се дава да разберем, че е нарушено правилото – условие за нормален живот – за да живееш, трябва да живееш в добро.
Така се получава, че на въпросът: „Кой е виновен?”, за всички случаи можем да отговорим с едно просто действие – да отидем до близкото огледало. Там е нашият виновник за всичките ни проблеми. Започва се едно: „Какво да правя”, когато се е нарушил нормалния ход на живота. Да се спреш и да се огледаш. Да „отмотаеш” времето назад и откриеш къде, кога, и как си внесъл негатив в света – обидил си, завидял си, осъдил си, обидил си се, излъгал си, възгордял си се, разгневил си се.
Къде си под ударите на Закона (или къде, кога и как сложих извън Закона друг човек, примерно, много по-лесно започнах да се справям с глупавия си навик да закъснявам, когато разбрах, че със закъснението си принуждавам чакащият ме човек да нервничи, да се сърди и обижда и т.н., т.е. да сложа в общия котел негатив и да наруша Правилото на човешките отношения. А дали самият той помни Закона, нищо не променя за мен).
Намирането на причината е първата крачка при отстраняване на последствията. А това, да осъзнаеш и приемеш като своя грешка, е вече душевен труд. Да разбереш и приемеш, че направеното (казаното, помисленото) е лошо, не трябва да допускаш никога вече, защото от това страдаш ти, хората, света. Да осъзнаеш това и да се извиниш на тези, които си обидил. И на Отеца. Да се извиниш искрено, от душа, а степента на искреността ни, Отецът вижда винаги.
Ето един от многото примери в живота. При търсенето на причините за възникналия сериозен проблем, намирам момента на нарушаването и престъпването на Закона. Извинявам се на Отеца, но не мога да устоя и след третия опит реших, че повече няма да повтарям това. Но не разбрах нищо. Защо? Уж намерих правилната причина, но вътрешно душата ми не я прие. Не се случи главното, заради което цялата тази учебна система е създадена. Не се промени нищо в душата ми (не усвоих урока), а законът е за това – за да помогне да се научите да станете Човек. Когато той е включен, спирането на действието му е възможно само чрез разбирането ти и искреното разкаяние. И много е важно, след като разбереш грешката си, да усвоиш този урок за целия си живот и вече да не я повтаряш. А полученото знание ще ти помогне в бъдеще. В това е смисълът на ученето – опит-вътрешна промяна-духовен растеж. Разбира се може да се живее и без знанието на такива закони, в постоянно недоумение и огорчение, но както е известно, непознаването на Закона не те освобождава от отговорност.
Знам, че светогледът ми не е новина – тези понятия са дадени на хората изначално, като ориентири. Болестите ни са един от вариантите на негатива ни, бумеранга върнат ни от Закона. При болестите всичко е справедливо – каквото сте посеяли, това и ще пожънете. Ето и отговора на един от нерешените въпроси на медицината за причините за болестите. Всички тези микроби, вируси, гени, те също са под Закона и са участници на Божия замисъл. Това е причината, моя много възрастна позната да не се разболее от тиф, когато в младостта си тайно и без средства за защита е ходила при любимата си болна сестра. Защото я е обичала повече, отколкото се е страхувала да заболее. Законът пази и поддържа там, където е Любовта. Където мислиш за себе си на последно място и не делиш хората на близки и далечни, бели и черни и т.н. – всички са Божии чеда. При такова обяснение са ясни всичките тези медицински „изведнъж”, „синдрома на внезапната смърт”, разбира се, в групата на всички тези „изведнъж”, не влиза ситуацията от следния тип – без нужда приятелката ми бърза да изчисти апартамента си и в бързината се спъва в прага и си удря силно коляното. Или пък болките в стомаха, след като цял ден сте тичали по работа, без да се сетите да ядене и на вечеря обилно си похапвате. Къде тук е елементарното уважение към тялото, спазването на правилата за експлоатация?
Никога няма да забравя един свой болен с уникална, както тогава ни се струваше, история на болестта. Мъж на 50 години, съвсем нормален, залят с киселина от неизвестно лице. Звъняло се на вратата, той отворил и го залели. Имаше тежко изгаряне на очите, но не безнадеждно – такива случаи винаги сме ги оправяли. Но при този човек всичко изведнъж тръгна парадоксално лошо, защото в такива ситуации никога пациентите ни не са оставали напълно слепи. Възрастният и опитен мой шеф сподели, че за многото години работа, такова нещо не се е случвало. Все едно някой искаше да ни покаже, че старанията са напразни. Дошъл е моментът да отговаря според Закона, защото преди това е имал достатъчно време да види и чуе подсказките и да си поправи грешките. И когато се случва, отново не приема истинската причина за нещастието. Според него – не е убиец, крадец, но да убиеш може и с дума, можеш и да откраднеш надеждата на друг. Или друг пример от сегашния ми живот. Млад човек на 23-25 години, добро момче, строител, но от няколко години периодично получава силни болки в кръста. Отдавна е забелязал, че болките възникват внезапно, без видима причина и не минат ли 2 седмици, не получавал подобрение. Никакви лекарства не му помагали и ги спрял – просто си почивал 2-3 седмици. Когато се запознахме, работеше в строителна бригада, на сутринта бил здрав, но изведнъж гърба му се схванал и едва се добрал до леглото. Посетих го на работата му, седнах до него и разговаряхме повече от час в търсене на причината. Открихме я. Като правило ден-два преди всеки пристъп е участвал различни сдърпвания и караници. Участвал с добри намерения, но неосъзнато поддържал негатива, излъчван от всички участници. Преди тръгване му казах спокойно да обмисли всичко. На следващия ден момчето бе на работа напълно здрав. Как да наречем такъв процес – лечение? Всъщност само напомних на момчето за Правилото и ориентирите. Той премисли и сам направи избора си.
Към темата за лечението. Най-ефективното средство против депресия (и не само), е да помогнеш на другия да осъзнае проблемите. Проверено е нееднократно.
Още един пример. Посети ме жена над 40-те със много нагноял ечемик на лявото око. Видът й беше плачевен – цялата лява половина на лицето е отекла, окото не се вижда заради отеклият и почервенял мигач. На долния клепач има гнойник и дори периферните лимфни възли са увеличени. Боли я и се страхува. В болницата е лекувана с много препарати, сложили й превръзка и след няколко инжекции и обещали, че до 14-я ден ще се оправи. Но дните текат, а проблема се разраства. Разговаряхме около 30 минути за главното, за Правилото, за ориентирите. Останах с усещането, че поливам с вода изсъхнала почва – така възприемаше тя информацията. И веднага откри грешката си, причината за болестта – обида. Разказах й за собствените й възможности да се възстанови и оздравее без лекарства и ограничения. Тръгна си като нов човек, с разбиране в очите. След 3 дни дойде отново, вече практически здрава – само малка коричка на мястото на бившия гнойник и леко зачервяване. Можем ли да наречем това лечение? Наричаме го възстановяване. Човекът сам възстановява омагьосаната си от злото Душа. Възстановява доброто с разбиране и вяра. А след това и тялото. В здрав дух – здраво тяло.
При думата лечение, обикновено в хората възниква стереотипна, с векове наложила се реакция. Аха, някой, който може и разбира, специално е учил, ще ме ползва, както са казвали едно време. В този процес съм пасивен участник и ще следвам препоръките. Същото е и с нетрадиционната медицина, но различни варианти – общото е, че лекува някой друг. Но работата не е в думите, а в същността. Физическите ни страдания са отражения на душевните проблеми. Те са сигнал, че сме се отклонили от плана на своя живот, без да забележим, къде и кога. И колкото по-късно реагираме на това, толкова повече ще се отклоним от пътя към гъстия храсталак и толкова по-трудно ще ни е да намерим отново пътя.
След като е ясно, че физическото следва духовното, то е ясно, че лекарствата са излишни. Нерешеният проблем напомня за себе си постоянно, независимо, по какъв начин, и трябва да тръгнем от началото. Оправдателното за медицината твърдение, че след като съществува и помага, значи Бог го одобрява не важи, защото нима той одобрява и войната, след като тя съществува, ами пиянството и наркотиците…?
Аз имам друго обяснение. Медицината е поредния избор на хората. Медицината е поредното бягане от трудностите. Защото е много по-лесно да взимаш лекарства, да ти бият инжекции и правят операции, отколкото да промениш себе си.
По-лесно, отколкото да настъпиш за гърлото горделивостта си, по-лесно, отколкото да отстояваш Вярата си независимо от всичко.
Мисля си, че чрез медицината, Отецът дава на някои от нас отсрочка. Дава им възможност да се позамислят, докато е в болницата или у дома. Имала съм случаи, при които тежко болни хора си задаваха въпроса: „защо ми се случва”. Вярно, че продължението често беше: „защо с мен, а не на съседа, който е по-зле от мен?”. И точно тогава вникнах в смисъла на думите: „Не съдете, за да не бъдете съдени”. Започнеш ли да се сравняваш с другите, незабележимо стигаш до осъждането, т.е. до нечие нарушение на Правилата за добро отношение към хората. Слава Богу, не ни е дадено да знаем плана за реализация на хората и времето за действието на Закона в тях. Не всички обстоятелства са ни известни, и затова никога не можем обективно да съдим ситуацията при другите.
При такива случаи на осъдителна нагласа, ми помага подхода на Порфирий Иванов: „Вярвай на хората и ги обичай. Не говори несправедливости за тях и не приемай до сърцето си недоброто мнение за тях”. А и да се осъжда другия е безполезно. Винаги е по-резултативно да се вгледаш в себе си.
Имам и още един контра въпрос. Защо, когато Отеца е населил Земята с хора, не им е осигурил поликлиники, ако това се смята за толкова важно. Забравил ли е също за геолозите, пътешествениците, островитяните, откъснатите от бурята моряци, безпомощните при наводнение деца…
Към проблемите на медицинската помощ можем да добавим и неграмотните лекари. Или празниците, в които никой не работи и понякога дори бърза помощ отказва. Или е дошла навреме, но лекарят е с лошо настроение – болно дете вкъщи, забравена ютия. Или пък няма нужните лекарства, а ние пък нямаме парите, за да ги закупим. Списъкът на „безизходните” или много сложни ситуации, когато проблемите вървят един през друг, всеки може да допълни по своему. Колко сили, време, нерви, пари се похабяват, за да се преодолеят тези трудности и се получи помощта. И въпреки всичко, не винаги е ефективно, защо? Защо сме толкова безпомощни и зависими от обстоятелствата, от другите? Защо Той не е помислил за това? Ами защото ние сме забравили за Него. Пребъркали сме всичко и сме извадили хастара навън, но продължаваме геройски да преодоляваме. Забравили сме, че и в пустинята, и на Северния полюс, и в маршрутката, и в кухнята у дома, и през нощта и деня, навсякъде и винаги до нас е Той. Или пък знаем това, но не вярваме истински, но с вяра казваме, че не „дава и косъм да падне”. И наистина и косъм не пада, и микроба замръзва и ракът изчезва и дългогодишния паралитик прохожда. И това е въпрос на Вяра, и на разбиране. Защото според мен, вярата без разбиране е фанатизъм. Веднага бих отговорила на възражението, че не всичко може да се осмисли – вярно е, но Вярата е това, което се приема с Душата, а не с мозъка. И всеки за себе си решава, на какво да вярва и защо. И още по-важното е, че Вярата без дела, е безполезна.
Много съжалявах за младата американска актриса, която отказа медицинска помощ и умря от гноен апандисит. Вярвала в Бог и в това, че Той ще й помогне. Искала е да живее, но умря, и то не защото е вярвала малко, а защото без да разбира случващото се, не е направила нужното, за да промени ситуацията из основи. Все едно да стоиш до печката при тенджерата и зеленчуците и да вярваш, че няма да умреш от глад, а зеленчуците си искат изчистване, слагането им в тенджерата, включването на котлона и време за сваряване на борша. Още си спомням очите на една много възрастна лекарка, която тежко боледуваше и вече не можеше да говори (а физическите ни страдания са „изгарянето на миналия негатив”). Тя е имала дълъг, труден и наситен живот и то предимно за другите. Сигурно си е мислила, че е направила всичко по силите си и беше много уморена. Колегите-медици се суетяха около нея в опита си да удължат това й състояние (с добри намерения, разбира се), а аз виждах в очите й молбата: оставете ме, уморих се да живея, искам покой. Какво трябва да се направи в такъв случай? Всяка жизнена ситуация си има свое решение и свой избор. И личната отговорност за действието или бездействието, също във всеки случай е лична. Няма догми, всичко се променя. Така че, какво може болния човек, останал насаме с болестта си? С Бог – всичко. Отеца се е погрижил, да не се загубят децата му независимо от обстоятелствата, дал е възможност на всеки човек, самостоятелно да се възстанови.
Първото е ДА СЕ РАЗБЕРЕ ПРИЧИНАТА. Понякога след това болестта спира и физическото тяло се възстановява изцяло. Ако не си спомняте момента на нарушаването Закона, може да помолите Отеца за помощ – ще го направи. Ще ви напомни чрез сън, случайна фраза, епизод от филм, стих от песен.
Второ. На което и да е място по Земята има източници на Неговата Енергия. Те са създадени, за да осигури на всеки човек енергия без пробойни за живота и изцелението му. Това са Слънцето, Въздуха, Водата и Земята. А Водата освен всичко друго е и мощна информационна среда. Във всяка капка от естествените водоеми, Той е заложим информацията за здраво тяло на всеки човек по Земята. А Земята ще ни помогне да свалим негатива.
Примерно съм заболяла – откривам и възстановявам душевната си пробойна, кога, и как съм излъчила негатив, разбирам и правя разбор на грешката си. Извинявам се на Отеца, че въпреки Любовта и грижите му за мен, не съм отговорила със взаимност и съм игнорирала Любовта Му и грижите за поредното дете-човек – излъгала съм, обидила съм/обидила съм се, осъдила съм, разсърдила съм/разсърдила съм се. Че съм Го подвела – не съм помогнала на друг, който Той ми е пратил за помощ. Непременно трябва да се извиня на този човек и да искам прошка, но не формално. Не трябва в другия да остава негатив от обида или дезинформация. Ако не можете лично, то мислено се извинете. Ако не съм предоставила възможност на болестта да вземе връх, реагирала съм бързо на първите й признаци (т.е. физическото тяло не е успяло да пострада), то всичко веднага може да влезе в норма. Ако болестта е предизвикала промени в тъканите и органите, то тогава ще са остро необходими дадените от Отеца възможности за възстановяване. Ще трябва и време, търпение, разбиране и Вяра. И помощ от Отца.
Той ни е предоставил помощник – водата. Тя ни предава нужната за здравето ни информация, заложена първоначално и нея мога да помоля за възстановяването си. Програмата е строго индивидуална, разчетена конкретно за мен и днешните ми проблеми със здравето. Отключвайки чрез водата информацията/програмата, ще имаме нуждата от енергия за действие. Тази енергия при наша молба ни се дава чрез източниците й – Слънце, Въздух, Вода и Земя. Взаимодействието на тези Божии помощници по времето на възстановяването, са лечение на тялото. Всеки ден се променя състоянието ми, възстановяват се клетките ми, защото за всеки ден в болест, Отеца коригира за мен програмата. Във всеки ден от болестта си аз се обръщам за помощ, за Енергия към Слънцето, Вятъра, Водата и Земята. И им благодаря за помощта. Понякога дори чувствам ответната им радостна реакция.
Особена тема – възстановяването на децата
Децата са най-зависимата част на човечеството. Зависима от избора на възрастните и най-вече на родителите. И най-много от всичко – от майките си. Никой не се учудва на това, че преди раждането си, детето изцяло зависи от състоянието на майката, от начина й на живот. През пъпната връв то получава всичко, което има и майката. Наспи ли се тя, храни ли се здравословно, прави ли разходки, без пиене и пушене на цигари, обградена с грижа и любов, за детето е добре. Иначе страда. Наистина, Отецът не е предвидил кранче, с което бременната жена да регулира влиянието си, за да не страда детето й, заради нейните грешки. Защото майката сама може да прави това след като поеме отговорността за новия живот. А новороденото почти нищо не може да прави само, освен да поема и преработва храната, да спи и се движи, да изразява емоциите си и да получава впечатления-информация. Засега не може да избира, не му позволява неразвитото детско съзнание и липсата на жизнен опит. Всичко това го има мама – и съзнанието на възрастния, и жизнения опит. А освен това и любов. За детето, майката е прозорец към света, каквото вижда и диша тя, това и получава детето. Отецът е съхранил тази възможност на майката да пази живота на детето, да го закриля и му дава само най-доброто, под формата на енергийна пъпна връв, с която те ще бъдат свързани до 16-18-тата година на детето, когато то само ще може осъзнато да избира между доброто и злото в живота си. А затова ще го научат родителите чрез примера и разбирането си или пък няма да го научат. Майката подсигурява детето енергийно, и затова малките се успокояват само около нея, а така изборът й между доброто и злото се предават енергийно на детето. Спокойна ли е майката, доброжелателна ли е – детето е весело и здраво. Нервничи ли, сърди ли се, обижда (се), получава според Закона негатива си обратно, а така детето се разболява, слабее, задържа развитието си, нервничи…. Елементарното невнимание към детето, грешките във възпитанието, или пренебрегването на психологическите и физиологическите му особености, не трябва да се отнасят към духовните причини. Задачата на майката е, да се постарае да сведе до минимум грешките и времето за решаване на проблемите. Мисля, че за Отеца е важен точно стремежа към добро и помощта, за да стане този стремеж също толкова естествен за човека, както и да живее. При това непрекъснато – без паузи и почивни дни. И без потребителско отношение към Отеца – молим се за нещо, а сами не се опитваме да разберем нещата и си помогнем. При тези условия, какво да прави майката, за да е по Божественото:
1. Да живее осъзнато и контролира действията, думите и мислите си според Правилото. Дадена ни е и такава рецепта – за да установим добри отношения с човека, трябва да са постараем да видим доброто в него и върху него да градим контактите си.
2. Да опазва жизнената си енергия като контролира емоциите си. Силните емоции са енергийна загуба.
3. Да разрешава проблемите на детето без отлагане.
4. Да открие в себе си истинската причина за проблемите на детето и когато има съмнения, да се постарае да почувства нещата.
5. След откриване на причината да отработи душевно нещата – да оцени направеното (казаното, помисленото) от позицията на доброто.
6. За възстановяването на детето от болестта, да се възползва от дадените от Бога възможности – да помоли за помощ чрез водата и Помощниците на Бог. Това се прави така – налива се чаша с вода, поставя се на лявата длан, а с дясната се закрива отгоре и се отправя молба към Бог за помощ (много майки чувстват в дясната си ръка необичайни усещания). Тогава Вярата на майката ще е като портал, и колкото повече вярва, толкова по-голяма помощ (информация) ще отправи чрез ръцете си към водата. И след това през целия ден да дава водата на детето според проблема – или да пие, или се капва в носа (ухото) или се слага на раната. И непременно молба за възстановяване към Слънцето, Въздуха, Земята и Водата със също такава вяра и с цялата си любов.
В денонощието има едно забележително време – 4 часа сутринта, когато е краят на нощта/тъмнината и началото на утрото/светлината. То е много тихо и е много добро за съсредоточаване. Време за молба за помощ чрез водата или за благодарност към Отеца, или търсене на подкрепа от него в предстоящите дела, време за задаване на въпроси и старание за чуване на отговора им.
Да ме простят бащите, но майките в по-голямата си част са съвършено удивителни същества. Заради детето и здравето му са готови, не само да преминат през девет планини в десета, но и още по-трудното – готови са да променят себе си. А без трудната работа по собствената промяна нищо няма да се получи.
Помощниците
И за това се е погрижил Отецът. Сред нас има хора, на които е дал височайши възможности и отговорност – да помагат на всички по този нелек път. Те притежават възможността да предават Енергията Му. Те поддържат другите информационно и енергийно. Те също са ученици в Училището на Живота и също трябва да живеят според Закона и да взимат изпити. При нарушаването на Закона те също си имат проблеми. Различават се от останалите по нивото на отговорност и степента на самоотдаденост. И ще е излишно да казвам, че доверените им възможности нямат цена, и както е казано: „получили сте даром, давайте даром”.
Когато ме питат дали ми е олекнало след такива промени в живота, трудно ми е да кажа „да”. И е разбираемо. Ние хората толкова сме „натворили” на тази Земя и обърнали нещата с краката нагоре, толкова негативи и злини сме натрупали, че връщането на нормалното положение, не е лесна задача. Толкова противоестествени за човека неща, сме ги направили норма на живот, а после се учудваме, защо не ни е комфортно, и защото наоколо има войни, конфликти, тероризъм, детски самоубийства, глобално затопляне, застрашителен глад, нови болести… А всички ние имаме своя принос за това, през всичките си идвания на Земята. И въпреки това, когато ме питат сега за моя живот, мога искрено да кажа, че вече съм по-радостна да живея. Вярвам в Бог и всеотдайната му любов и подкрепа, и знам, че всичко в живота ми зависи от мен самата. И това е прекрасно. Така започвам да виждам възможностите си и удивителните възможности на обединените хора. Разбирам живота, е, не всичко, но се уча.
Превод: Анита
Users Today : 1297
This Month : 63283
This Year : 478228
Views Today : 3972
Who's Online : 29
Вашият коментар